— Късно е, синьорина. Вече трябва да се върнете на вашия кораб.
Обърна се към негъра, който стоеше неподвижен пред вратата, като струна, и го попита:
— Готова ли е лодката?
— Да, господарю — отвърна оня.
— Кой ще бъде на нея?
— Двамата ми бели приятели.
— Елате, синьорина.
Младата фламандка бе сложила на главата си големия копринен шал и се бе изправила.
Корсарът й предложи ръката си без да отрони сричка и я заведе на палубата. Но по време на тия няколко крачки се спря два пъти да я погледне в лицето и сякаш задуши в гърдите си една лека въздишка.
— Сбогом, синьорина — каза и, когато стигнаха до стълбата. Тя му предложи малката си ръка, която видимо трепереше.
— Благодаря за гостоприемството, кавалере — промълви момичето.
Той се поклони мълчаливо и посочи Кармо и Ван Щилер, които чакаха на края на стълбата. Следвано от мулатката, момичето слезе, но когато бе най-долу, обърна глава и видя Черния Корсар да я следва с поглед, наведен над парапета. Скочи в лодката и седна на кърмата до мулатката, а Кармо и Ван Щилер хванаха веслата и почнаха да гребат.
След няколко удара на греблата лодката докосна линейния кораб, който бавно следваше пенливата следа, оставена от „Мълния“. Един път на борда, младата фламандка, вместо да се насочи към своята каюта, отиде на носа и се загледа в флибустиерския кораб. На кърмата, до кормилото, осветена от луната видя да се очертава черната фигура на Корсара, с дългото перо на шапката, развято от нощния бриз. Стоеше неподвижен, с един крак на парапета и очи приковани в носа на испанския кораб.
— Виж го! Това е той! — промълви младата жена, като се наведе към мулатката. — Мрачният, отвъдморски джентълмен… Какъв странен човек!
XIII
ТАЙНСТВЕНИ ОЧАРОВАНИЯ
„Мълния“ бавно следваше курса си на север, за да стигне бреговете на Санто Доминго и да навлезе в широкия канал между този остров и Куба. Затруднен от силното течение на гълфстрийма, което идва от Атлантика, навлиза поривисто в Антилското море, забързано към бреговете на Централна Америка, за да излезе накрая, след една голяма обиколка на Мексиканския залив, край Бахамските острови и южните брегове на Флорида, корсарският кораб трудно напредваше и заради линейния кораб, който теглеше на буксир. За щастие времето се задържа ясно и това бе истинско щастие, защото иначе трябваше да изоставят на яростта на вълните голямата плячка, завладяна на такава висока цена. А ураганите, които разтърсват Антилските морета са тъй ужасни, че човек мъчно би могъл да си представи разрушителната им сила.
Тия места, които изглеждат благословени от природата, тези плодородни острови, поставени под един несравним климат и под небе, чиято синева съперничи на толкова възпяваното италианско небе, често са подложени, следствие силните източни ветрове и течението на гълфстрийма на страхотни бедствия, които помитат всичко за няколко часа. Тези урагани и бури опустошават богати плантации, изкореняват цели гори, сриват градове и села; ужасни морски вълнения надигат невероятни вълни, които с бяс се разбиват на брега, повличайки закотвените там кораби, а нечувани земетресения погребват в земните недра хиляди души.
Но добрата звезда се усмихваше на флибустиерите, защото, както казахме, времето се задържа прекрасно и обещаваше спокойно плаване до Тортуга.
„Мълния“ плуваше кротко по тия изумрудени води, изопнати като платно и прозрачни като кристал, та човек можеше да види сто лакти надолу снежнобялото легло на залива, покрито с корали. Светлината се отразяваше в тия бели пясъци, правеше водата да изглежда още по-бистра и на човек се завиваше свят, ако се загледаше по-дълго в тях. Чудни риби се плъзгаха във всички посоки, като си играеха и се преследваха, а не рядко от дъното изплуваха с мощен удар на опашката акули, дълги понякога двадесет стъпки, с глава като чук и големи, стъкленочервени очи от двете страни на огромната им уста, въоръжена с дълги, триъгълни зъби.
Два дни след пленяването на испанския военен кораб се надигна благоприятен вятър и „Мълния“ се понесе в този откъс на морето, включен между Ямайка и западния край на Хаити, насочвайки се бързо към Куба.
Черният Корсар, след като остана дълго затворен в каютата си, щом чу, че пилотът съобщава за появата на високите планини на Ямайка, излезе на палубата. Но все още бе в плен на онова необяснимо безпокойство, обзело го през онази вечер, в която бе поканил младата фламандка. Не оставаше за миг спокоен — разхождаше се нервно по мостика, замислен и мълчалив, не разменяше дума с никого, дори със заместника си Морган. Задържа се половин час на палубата, погледна разсеяно планините на Ямайка, които ясно се очертаваха на светлия хоризонт с подножия, потопени в морето, после сякаш обзет от някаква мисъл или неудържимо изкушение се изкачи на мостика и закова поглед върху носа на испанския кораб, отстоящ на шестдесет крачки, колкото беше дълго и въжето, което го теглеше. Потръпна и понечи да се оттегли, но спря веднага, а мрачното му лице просветна и бледнината му прие леко розов цвят, който се задържа само миг. На носа на испанския кораб бе видял една бяла фигура, облегната на скрипеца — младата фламандка, загърната в бял халат, с пуснати руси коси върху раменете, които сутрешният бриз разпиляваше в художествен безпорядък. Лицето и бе обърнато към флибустиерския кораб с очи приковани на кърмата, или по-точно — към Черния Корсар. Стоеше неподвижна, с брадичка опряна на двете ръце, в съзерцателна поза.