Черният Корсар не бе направил никакъв знак, дори да я поздрави. Бе се облегнал на фалшборда с двете си ръце, сякаш се страхуваше, че някаква сила може да го повлече нататък. Очите му бяха приковани в очите на младата жена. Изглеждаше омагьосан от синия блясък на тези очи, но този захлас за човек със закалката на Корсара трая минута. Сякаш разкаян, че се е поддал на очарованието на тези очи, Корсарът отдръпна ръцете си с рязко движение и направи крачка назад. Погледна кормчията, на две крачки от него, после морето, издигна очи към платната и направи нови две крачки назад, сякаш се страхуваше да не изгуби от очи кораба си, след което отново се загледа в младата фламандка. А тя не помръдваше. Все така облегната на скрипеца, с брадичка опряна на дясната ръка, не сваляше поглед от Корсара. Зениците на големите й очи излъчваха жив, обаятелен плам.
Комендантът на „Мълния“ продължаваше да отстъпва бавно и колебливо, сякаш изпитваше немощ да се отскубне от очарованието на тази магия. Бе станал по-блед от всякога, ръцете му трепереха. Щом стигна края на палубата, все отстъпвайки той се изкачи на командния мостик, където спря за минута, после продължи, докато накрая се блъсна в Морган.
— Простете — каза смутено и по лицето му отново изби руменина.
— И вие ли гледате цвета на слънцето, синьор? — попита го вторият офицер.
— Какво му е на слънцето?
— Вижте го.
Корсарът вдигна очи и видя, че доскоро яркото слънце бе забулено от кървав воал и наподобяваше нажежен метален диск. Обърна се към планините на Ямайка и видя, че сега техните върхове изпъкваха още по-ясно, сякаш огрени от нова светлина. По лицето на Корсара се появи ново безпокойство, погледът му отново отиде към испанския кораб и спря върху младата фламандка, която не бе напуснала предишното си място.
— Ще имаме ураган — рече с глух глас.
— Всичко говори за това — отвърна Морган. — Усещате ли тази гадна миризма, която се носи от морето?
— Да, но виждам, че и въздухът помътнява. Това са Признаците на ужасните урагани, които връхлитат над Антилите.
— Вярно е, капитане.
— Дали ще загубим плячката си?
— Искате ли един съвет, синьор?
— Говорете, Морган.
— Прехвърлете половината от нашия екипаж на испанския кораб.
— Мисля, че имате право. Но ще съжалявам за моя екипаж, ако онзи кораб иде на морското дъно.
— Там ли ще оставите херцогинята?
— Младата фламандка… — рече Корсарът и сбърчи чело.
— По-добре ще се чувствува на нашия кораб, отколкото на испанския.
— Ще ви бъде неприятно, ако се удави, така ли? — попита Корсарът, като се обърна рязко и прикова очи в Морган.
— Мисля, че тази херцогиня струва доста хиляди пиастри.
— А, да… Вярно е. Трябва да си плати откупа.
— Искате ли да я прехвърля на нашата палуба преди вълните да ми попречат?
Корсарът не отговори. Бе започнал да се разхожда по Палубата, напълно погълнат в себе си. Продължи така няколко минути, после спря внезапно пред Морган и го попита от упор:
— Мислите ли, че някои жени могат да бъдат фатални.
— Какво искате да кажете? — попита Морган изненадан.
— Способен ли сте да обичате една жена, без да ви е страх?
— Защо не?
— Не смятате ли, че една красива девойка е по-опасна от един кръвопролитен абордаж?
— Понякога да, но знаете ли, коменданте, какво казват нашите хора от Тортуга, преди да си изберат другарка измежду жените, които правителствата на Франция и Англия изпращат тук, за да си намерят съпруг?
— Никога не съм се интересувал от браковете на нашите флибустиери.
— Те казват точно тези думи: „За онова, което си правила досега, о жено, не ти искам сметка и ти прощавам, но за онова, което ще вършиш занапред, ми дължиш обяснение“, и удряйки по цевта на пушката, добавят: „ето кой ще отмъсти за мен, ако пропаднеш отново“.