Черният Корсар дигна рамене и рече:
— Имах намерение да говоря за много по-различни жени от ония, които ни пращат отвъдморските правителства.
Спря за миг, после посочи младата херцогиня, която не бе помръднала от мястото си, и продължи: — Какво ще кажете за онази девойка, Морган?
— Че е едно от най-прекрасните създания, които човек може да срещне из моретата на Антилите.
— Не ви ли плаши?
— Онова девойче?… Не разбирам защо.
— А мен ме плаши, Морган.
— Вас? Човекът, когото наричат Черния Корсар? Шегувате ли се, коменданте?
— Не — отвърна Корсарът. — Понякога се опитвам да чета в книгата на моята съдба: една циганка от моята родина ми предсказа, че първата жена, която обикна, ще бъде фатална за мен.
— Глупости, капитане.
— Но какво бихте казали, ако добавя, че онази циганка бе предсказала на тримата ми братя, че единият ще умре при нападение на предатели, а другите двама ще бъдат обесени. А вие знаете, че това тъжно предсказание се сбъдна.
— И после?
— Че ще умра в морето, далеч от моето отечество, от ръката на любимата жена.
— За бога! — промълви Морган и потръпна. — А тази циганка може да се лъже относно четвъртия брат.
— Не — отвърна Корсарът с мрачен глас. Поклати глава, остана няколко минути замислен, после добави: — Да става каквото ще!…
Слезе от командния мостик, отиде на носа, където бе зърнал африканеца да разговаря с Кармо и Ван Щилер, и им извика:
— Спуснете голямата лодка. Доведете на борда на моя кораб херцогиня Велтендрем и свитата й.
Докато двамата моряци и негърът бързаха да изпълнят нареждането, Морган подбра тридесет моряка, които да изпрати в подкрепление на ония, намиращи се вече на борда на линейния кораб, предвиждайки че скоро ще стане нужда да отреже буксира.
Четвърт час по-късно Кармо и другарите му се завръщаха. Фламандската херцогиня, двете и компаньонки и двамата пажове се изкачиха на борда на „Мълния“, където ги чакаше Корсара.
— Някакво важно съобщение ли имате да ми направите, кавалере? — попита младата жена, като го гледаше в очите.
— Да, синьорина — отвърна Корсарът и се поклони.
— И какво е то?
— Ще бъдем принудени да изоставим вашия кораб на неговата участ.
— По каква причина? Преследват ли ни?
— Не, но ни заплашва ураган, който ще ни принуди да отрежем въжето за буксир. Може би вие не познавате ужасните бури в този голям залив, когато вятърът задуха.
— И се страхувате да не загубите пленницата си, така ли, кавалере? — попита фламандката и се усмихна.
— Моята „Мълния“ е по-сигурна от вашия кораб.
— Благодаря за любезността ви, кавалере.
— Не ми благодарете, синьорина — отвърна Корсарът, замислен. — Може би този ураган ще бъде съдбоносен за някого.
— Съдбоносен! — възкликна изненадана херцогинята. — А за кого?
— Това ще се разбере по-късно.
— Но защо, обяснете ми.
— Всичко е в ръцете на съдбата.
— И за вашия кораб ли се страхувате?
По устните на Корсара се появи усмивка.
— Моята „Мълния“ е кораб, който може да се опълчи на небесните светкавици и гнева на морето, а аз — човекът, който знае да го управлява през вълните и ветровете!
— Знам, но…
— Излишно е да настоявате за повече обяснения, синьорина. За това ще има грижа съдбата.
Посочи й входа на каютата и като свали шапка, добави:
— Приемете гостоприемството, което ви предлагам, а аз ще ида срещу смъртта и участта си.
Постави шапката на главата си и се качи на командния мостик, а междувременно спокойствието, което дотогава цареше над морето, рязко бе нарушено, сякаш сто смерча се зададоха откъм малките Антили.
Лодките, които бяха откарали тридесетте моряка на борда на испанския кораб, се завърнаха и сега екипажът на „Мълния“ ги изкачваше със скрипеца.
Последван от Морган на командния мостик, Корсарът наблюдаваше небето на изток. Голям тъмночервен облак с огнени бордове се задаваше страховито откъм хоризонта, гонен безсъмнено от неудържим вятър, а слънцето, което се готвеше да залезе, помътняваше все повече, сякаш мъгла препречваше пътя на неговите лъчи.
— В Хаити ураганът вече се разразява — рече Корсарът на Морган.
— А по този час може би и малките Антили търпят опустошението му — добави Морган. — След час и това море ще стане страховито.
— Как бихте постъпили в нашия случай?
— Бих потърсил убежище в Ямайка.
— Моята „Мълния“ да побегне от урагана? О, това никога — възкликна гордо Корсарът.