Докато някои от тях се посветили на тютюнообработването, което давало отлични резултати на онази плодородна почва, други, непреклонни, в желанието си да отмъстят за гибелта на двете малки колонии, продължили да кръстосват морето и да нанасят щети на испанците, служейки си най-често с обикновени гемии и лодки.
Скоро Тортуга станал важен център; тук пристигнали много френски и английски авантюристи от близкия остров Санто Доминго и от Европа, изпратени там най-вече от нормандските корабопритежатели. Тези хора, предимно скитници, войници и моряци, алчни за плячка, привлечени тук от идеята да забогатеят и сложат ръка на мините, от които Испания черпела реки от злато, след като не намерили на остров Тортуга онова, на което се надявали, се впускали в грабеж по моретата, още повече, че техните нации били в постоянна война с иберийския колос.
Виждайки търговията им да пострадва, испанските заселници от Санто Доминго решили бързо да се отърват от тия крадци и грабители и като издебнали момент, в който Тортуга бил останал със слаб гарнизон, пратили да го нападнат с големи сили. Завладяването на острова станало лесно и флибустиерите, които паднали в ръцете на испанците, били избити или обесени.
Флибустиерите, които по това време се намирали в открито море, щом научили за клането, се втурнали към своя остров под командването на Уайлс и след отчаяна битка си го възвърнали, като избили цялото испанско командване. Но сред победителите се породили остри разпри, тъй като французите били по-многобройни от англичаните и това улеснило испанците втори път да връхлетят над острова и прогонят жителите му, които се укрили в горите на Санто Доминго в Хаити.
Както първите заселници на Свети Христофор станали създатели на флибустиерството, сегашните бегълци от Тортуга станали създатели на буканиерството. Те опушвали месото и изсушавали кожите на убитите от тях животни. Името си получили от карибския глагол букан, който значи опушвам месо. Тези мъже, които по-късно трябвало да станат най-смелите съюзници на флибустиерите, живеели като диваци в жалки колиби, построени от по няколко клона. За дреха използували само една риза от грубо платно, винаги опръскана с кръв, чифт набързо стъкмени панталони, широк кожен колан, за да носи сабята им и два ножа, свински цървули и сламена шапка.
Мечтата им била единствено — една: да притежават добра пушка и глутница от ловни кучета. Ловували по двама, за да си помагат; нямали семейства, сутрин рано излизали на лов и неуморно избивали дивите биволи, които изобилствували по тия места, а вечер се връщали отрупани с кожи и месо. За да им остане месото за Продан, хранели се само 1 с костния мозък на убитите от тях животни.
Така, полека-лека образували сдружение и отново почнали да досаждат на испанците, които взели да ги преследват като диви животни. Животът на тия скромни и смели ловци станал невъзможен.
Тъкмо тогава буканиерите и флибустиерите се обединили под името Братя от брега и се завърнали на Тортуга, но желанието им да отмъстят на испанците за миг не угаснало.
Тези смели ловци и безпогрешни стрелци оказали неоценима помощ на флибустиерите. Тортуга бързо процъфтял и станал убежище на авантюристите от Франция, Холандия, Англия и други нации, но най-вече по време на управлението на Белтран Орегонски, изпратен тук от френското правителство като губернатор.
Понеже войната с Испания още бушувала, флибустиерите започнали първите си смели набези, нападайки всички испански кораби, които срещали. Отначало разполагали с жалки шлюпки, в които едва можели да се разминат, но по-късно се сдобили с великолепни кораби, отмъкнати от техните неприятели. Не притежавали топове, които замествали със стрелковото майсторство на буканиерите, но дързостта им била неописуема: нападали най-тежките испански кораби, които превземали на абордаж. Нито гюллетата, нито модерното въоръжение могли да ги възпрат. Били истински демони в боя и суеверните испанци наистина вярвали, че са адски изчадия.
Рядко пощадявали жертвите си, както впрочем постъпвали и испанците. Запазвали само важните особи, за да искат големи откупи за живота им, а другите натиквали във водата. Враждата между двете страни била безпощадна.
Но тия пирати имали свои закони, които строго спазвали — може би по-добре, отколкото съотечествениците им от Стария континент. Били равни по права и само при разпределение на плячката водачите им се ползували с известни предимства.