Веднага щом продадели плячката си, разпределяли парите, като първо награждавали най-смелите и ранените. Така, отпускали някаква сума на ония, които първи скачали на неприятелския кораб, или първи сваляли неприятелското знаме; получавали възнаграждение и ония, които при опасни обстоятелства успявали да съберат сведения за движението и наличните сили на испанците. Извън това отпускали награда от шестотин пиастри, който при нападението загубвал лесна ръка, на петстотин била оценена лявата ръка, четиристотин — един крак, като на ранените отпускали по една пиастра на ден, в продължение на два месеца.
На борда на корсарските кораби царували строги закони, които обуздавали цялата тази паплач. Наказвали със смърт ония, които напускали бойното си място, забранено било да се пие вино и ром след осем часа вечерта, забранени били дуелите, свадите и хазартните игри, наказвали със смърт тоя, който вкара жена на кораба, била тя собствената му. Предателите изоставяли на пустинни острови, както и ония, които при разпределение на плячката се облагодетелствували по какъвто и да е начин, но разправят, че такива случаи били съвсем редки, защото за корсарите дългът бил свещен.
Вече господари на повече кораби, флибустиерите станали по-смели и понеже не намирали кораби за плячкосване, пред вид западащата търговия между испанските острови, се впуснали в далечни плавания.
Монбар бил първият техен водач, който се сдобил с известност. Този лангедонски благородник пристигнал в Америка, за да отмъсти за нещастните индианци, изтребени от първите испански конквистадори, както и за испанските жестокости в Мексико, по време на Кортес и Писаро. Монбар бил страшилище за испанските кораби, и не случайно го наричали Унищожителят.
След него добил известност Пиер Льо-Гран, французин от град Диеп. Този смел моряк, срещайки един испански линеен кораб край нос Тибурон, макар да разполагал само с двадесет и осем души, го нападнал, като преди това отворил люковете на кораба си, за да отнеме на хората си всякаква надежда за спасение, освен ако не завладеят вражеския кораб.
Луис Скот от своя страна, само с няколко отряда флибустиери нападнал Свети Франсиско де Кампече, добре укрепен град, който превзел и плячкосал; Джон Дейвис с деветдесет души превзел Никарагуа, а по-късно и Свети Августин във Флорида; Желязната Ръка, един нормандец, напада с неколцина души из засада един испански кораб при устието на Ориноко. От уплаха, испанският екипаж веднага се предал. Но по-известните флибустиери идват по-късно.
Пиер Нау, наречен Олонеца, става страшилище за испанците и след повече от сто победи завършва жалко своята дълга кариера, просто изяден от диваците на Дариеи, които преди това го изпекли на скара.
Грамон, френски благородник, го наследил по слава. Той нападнал с няколко само отряда флибустиери и буканиери Маракаибо, после Порто Кавальо, отстоявайки с четиридесет души напора на триста испанци, сетне, заедно с Ван Хорн, превзели Вера Крус.
Но най-известен от всички трябвало да стане Морган, заместникът на Черния Корсар. Застанал начело на голям отряд английски флибустиери, започнал блестящата си кариера със завладяването на Пуерто дел Принсе в Куба. Събрал девет кораба и нападнал Портобело, най-силната испанска крепост, и въпреки огъня на стотиците испански оръдия превзел и опустошил града, после същото сторил с Маракаибо, а най-накрая и Панама, където взел в плячка 444 либри масивно сребро.
Много още имена на флибустиери карали Пасифика да трепери от ужас само при тяхното споменаване: Монтабон, Баска, Джонке, Чичел, Дронаж, Грогнер, Тъсли Уйлмет. Полека-лека, обаче, Тортуга загубил значението си, западнал икономически, а едновременно с него — и флибустиерите, които се разпръснали. Някои отишли да създадат колония в Бермудските острови и за някоя година още всявали ужас сред заселниците на Големите и Малките Антили, но скоро и тези последни банди се пръснали. Така от тази силна и страшна раса мъже не останало нищо… освен спомена.
XVI
НА ОСТРОВ ТОРТУГА
Когато „Мълния“ хвърли котва в сигурното пристанище, в дъното на тесния провлак, който го предпазваше от всякаква неочаквана изненада, флибустиерите от Тортуга се бяха отдали на шумно веселие, тъй като голяма част от тях се връщаха от набезите си край Санто Доминго и Куба, от където мъкнеха много плячка, водени от Олонеца и Баска.
Край вълнолома и по брега, под обширни палатки в хладната сянка на палмите, флибустиерите весело пируваха и прахосваха разточително своята част от плячката.
В морето тигри, на суша тези мъже ставаха най-веселите от всички жители на Антилите, и колкото и да е странно — може би и най-учтивите, защото на своите празници те не пропускаха да поканят нещастните испанци, заловени от тях в плен. Казваме нещастни, защото ако откупът за тях не пристигнеше навреме, флибустиерите често прибягваха до най-жестоки средства — изпращаха например на испанските губернатори някоя глава на пленник, за да ги накарат да побързат.