С акустирането на „Мълния“ всичките тия корсари прекъснаха банкета си, танците и игрите, за да поздравят с гръмогласни ура завръщането на Черния Корсар, който сред тях се радваше на не по-малка популярност от тази на всеизвестния Олонец. Всеки от тях знаеше за смелата му постъпка да отмъкне от губернатора на Маракаибо, жив или мъртъв, нещастния Червен Корсар, познаваха от опит храбростта му и може би се надяваха да ги видят заедно. Но като съзряха черното знаме да се спуска на половин мачта в знак на траур, цялата глъчка стихна изведнъж. Мъжете се събраха мълчаливо на вълнолома, нетърпеливи да научат за случилото се.
От височината на своя капитански мостик кавалерът на Роканера бе видял всичко. Повика Морган, който ръководеше спускането на няколко лодки и като посочи сбраните флибустиери на брега, каза:
— Идете да кажете на ония, че Червеният Корсар е получил достойно погребение във водите на Големия Залив, но неговият брат се е завърнал жив и здрав, за да подготви отмъщението, което…
Прекъсна фразата си, помисли и добави с друг тон в гласа:
— Предупредете Олонеца, че тази вечер ще го потърся, после идете да поднесете моите поздрави на губернатора; ще го навестя по-късно.
Като каза тези думи, изчака да приберат платната и да хвърлят швартовите въжета, после слезе в каюткомпанията, където се намираше младата фламандка, готова да отплува за брега.
— Синьорина, една лодка ви очаква, за да ви заведе на сушата — каза.
— Готова съм, кавалере. Ваша пленница съм и не бих се противопоставила на заповедите ви — отвърна тя.
— Не, синьорина, вие вече не сте пленница.
— А защо, кавалере? Още не съм платила откупа си.
— Той вече е внесен в касата на екипажа.
— От кого? — попита херцогинята, изненадана — Още не съм уведомила маркиз Ередиас за моето пленничество, нито губернатора на Маракаибо.
— Вярвам, но някой се е погрижил да плати вашия откуп — отвърна Корсарът усмихнат.
— Може би вие?
— Може би, но какво от това? — попита Корсарът, гледайки я в очите.
— За миг младата фламандка остана мълчалива, после каза трогната:
— Ето една проява на великодушие, на която не се надявах да се натъкна при флибустиерите от Тортуга, но която не ме учудва след като идва от страна на Черния Корсар.
— А защо, синьорина?
— Защото вие сте съвсем различен от другите. През тези няколко дни, докато бях на борда на вашия кораб, имах време да оценя вашата любезност и смелостта на кавалера на Роканера, синьор на Вентимилия и Валпента. Моля да ми кажете на колко бе определен моят откуп.
— Държите да го платите лично? Може би сте нетърпелива да напуснете Тортуга?
— Не. Лъжете се, и когато дойде моментът да напусна този остров, ще съжалявам повече, отколкото можете да си представите. Вярвайте ми, кавалере, винаги ще храня искрена признателност към Черния Корсар и може би не ще го забравя никога.
— Синьорина! — възкликна Корсарът и буен пламък блесна в очите му.
Направи крачка към момичето, но бързо спря и попита с тъжен глас:
— Може би тогава ще съм станал още по-безмилостен враг на вашите приятели и ще съм породил в сърцето ви кой-знае каква омраза към мен.
Направи салонен жест със ситни крачки, после спря внезапно пред момичето и го попита от упор:
— Познавате ли губернатора на Маракаибо?
При тези думи херцогинята потръпна, а погледът й издаваше безкраен страх.
— Да — отвърна тя с треперещ глас. Защо ми задавате този въпрос?
— Предположете, че от любопитство.
— Ох, господи!
— Какво ви е, синьорина? — попита изненадано Корсарът. — Вие сте бледа и развълнувана.
Вместо да му отговори, младата фламандка го попита с още по-голяма настойчивост:
— Но защо ми задавате този въпрос?
Корсарът се готвеше да отговори, когато се чуха стъпки по стълбицата. Морган слизаше към тях, след като бе изпълнил възложената му задача.
— Коменданте — рече той, като влезе. — Пиетро Хай ви чака в жилището си, за да ви съобщи много важни неща. Струва ми се, че във ваше отсъствие е премислил предложенията ви и че всичко е готово за експедицията.
— Аха! — възкликна Корсарът, а в очите му премина мрачна сянка. — Вече? Не вярвах, че отмъщението ще дойде тъй скоро.