Обърна се към младата фламандка, която изглежда беше още в плен на странното си вълнение и каза:
— Синьорина, позволете да ви предложа гостоприемството си в моята къща, която поставям изцяло на ваше разположение. Моко, Кармо и Ван Щилер ще ви придружат до там и ще останат на вашите заповеди.
— Но, кавалере… само една дума още… — заекна херцогинята.
— Да, разбирам ви, но за откупа ще говорим по-късно.
Без повече да се бави, той излезе набързо, следван от Морган, прекоси палубата и слезе в лодката, в която чакаха шест моряка. Седна на кърмата и взе кормилния прът в ръцете си. Вместо да се насочи към вълнолома, където флибустиерите бяха подновили веселбата си, насочи носа към едно малко заливче на изток от пристанището, навлизайки в гора от палми с гигантски листа и дълго, красиво стебло.
Слезе на плажа, даде знак на своите да се завърнат на борда и проникна сам под дърветата, като хвана една едва забележима пътечка.
Отново бе станал замислен, но изглежда мислите му го измъчваха, защото от време на време спираше и махаше нетърпеливо с ръка, а устните му се размърдваха, сякаш говореше на себе си. Бе навлязъл доста в гората, когато един весел глас, в който се чувствуваше подигравателна нотка, го откъсна от съзерцанието му.
— Нека ме изядат карибите, ако не бях сигурен, че ще те срещна, кавалере. Веселието, което цари на Тортуга изглежда те плаши, щом си хванал пътя през гората, за да дойдеш до дома ми. Какъв мрачен флибуситер! Сякаш си тръгнал на погребение…
Корсарът вдигна живо глава, а по навик постави ръка на сабята си.
Един мъж с набито телосложение, по-скоро нисък на ръст, с груби черти и остър поглед, облечен като обикновен моряк и въоръжен с чифт пищови и абордажна сабя, излезе от банановия гъсталак и му препречи пътя.
— А, ти ли си, Пиетро? — рече Корсарът.
— Пред теб е Олонеца от плът и кръв.
Наистина, този мъж беше прочутият флибустиер, най-страшният морски вълк и най-безмилостен враг на испанците. Този корсар, за когото бе казано, че завършва блестящата си кариера под зъбите на човекоядците на Дариен, по това време нямаше повече от тридесет и пет години. Родом от Олон, в Поату, отначало бил моряк контрабандист край испанските брегове. Изненадан една нощ от митничарите, изгубил лодката си, брат му бил убит, а той самият тежко ранен и дълго останал между живота и смъртта. Оздравял, но изпаднал в най-тежка мизерия и бил принуден да се продаде като роб на Монбар Унищожителя за четиридесет ескудо, за да помага на старата му майка.
Първо станал буканиер, или по-точно слуга на буканиерите, после флибустиер; показвайки изключителен кураж и самообладание, най-подир успял да получи малък кораб от губернатора на Тортуга. С това корабче извършил чудеса и причинил огромни щети на испанските колонии, здраво прикриван от тримата Корсари — Черният, Червеният и Зеленият.
Но в един лош ден, повлечен от буря към бреговете на Кампече, претърпял корабокрушение пред очите на испанците. Всичките му другари били избити, но той успял да се спаси, като се потопил до гуша в калта на едно тресавище, та дори и главата си посипал с кал, за да не го открият. Излязъл жив от тресавището, вместо да побегне, намерил все още смелостта да приближи до Кампече преоблечен като испански войник и да влезе в града, за да го изучи. Сдобил се с лодка от някакви роби и с нея се върнал в Тортуга, когато вече всички го смятали за мъртъв.
Друг на негово място би се замислил да предизвика отново съдбата, но Олонеца побързал да хване отново морето с два малки съда и двадесет и осем души на борда им. Насочил се към Лос Кайос в Куба, по онова време важен търговски център. Забелязали присъствието му, няколко испански рибари предупредили губернатора на крепостта, който пратил срещу двата корсарски кораба фрегата с деветдесет души и четири по-малки платноходи със смели екипажи, както и един негър, определен да беси флибустиерите.
Олонеца не се стъписал пред многобройния враг. Изчакал зората, доближил фрегатата от двете й страни и хвърлил двадесет и осемте си души на абордаж, избивайки всички испанци, включително и негъра. След това нападнал четирите платнохода и изхвърлил във водата екипажите им.
Такъв бе човекът, който по-късно трябваше да извърши нови, още по-смели подвизи, и с когото сега започваше разговор Корсарът.
— Ела в къщата ми — рече Олонеца, след като стисна ръката на капитана на „Мълния“. — Чаках те с нетърпение да се върнеш.
— Аз също бях нетърпелив да те видя — рече Корсарът. — Знаеш ли, че влязох в Маракаибо?
— Как, ти? — възкликна Олонеца учуден.
— А как иначе бих отмъкнал трупа на брат ми?