— Мислех, че си си послужил с посредници.
— Не, ти знаеш, че предпочитам сам да си върша работите.
— Внимавай смелостта да не ти струва някой ден живота. Видя как свършиха братята ти.
— Млъкни, Пиетро.
— О, скоро ще отмъстим за тях, кавалере.
— Реши ли се най-после? — попита го Корсарът възбудено.
— Нещо повече — вече подготвих експедицията.
— Наистина ли?
— Кълна се във флибустиерската си вяра — рече засмян Олонеца.
— С колко кораба разполагаш?
— С осем, включително твоята „Мълния“ и шестстотин флибустиери и буканиери. Ние ще командваме флибустиерите, а Микеле Баска — буканиерите.
— И Баска ли ще дойде?
— Поиска да участвува в експедицията и аз с удоволствие приех. Той е войник, ти знаеш, сражавал се е в европейските армии и може да ни бъде много полезен, а е и богат.
— Трябват ли ти пари?
— Вече похарчих всичко, което взех от продажбата на кораба, дето пленихме при експедицията в Лос Кайос.
— Разчитай от моя страна на десет хиляди пиастри.
— Какво, да нямаш неизчерпаема златна мина в земите си отвъд морето?
— Бих ти дал повече, ако не трябваше да платя тази сутрин един голям откуп.
— Откуп? А за кого?
— За една знатна дама, паднала в мой плен. Откупът се следваше на моя екипаж, затова го внесох аз.
— Коя би могла да е тази дама? Някоя испанка?
— Не, една фламандска херцогиня, която сигурно е родственица на губернатора на Вера Крус.
— Фламандка ли? — възкликна Олонеца и се замисли. — Нали и твоят смъртен враг е фламандец?
— Какво искаш да заключиш? — рече Корсарът, пребледнял.
— Мислех си, че може да е родственица на Ван Гулд.
— Опазил бог! — възкликна Корсарът с глух глас. — Не, не е възможно.
Олонеца бе спрял под сянката на няколко дървета, вплели короните си от големи листа и вторачено се загледа в своя другар.
— Защо ме гледаш? — попита го оня.
— Мислех си за твоята фламандска херцогиня и исках да си обясня вълнението ти. Знаеш ли колко си бледен?
— Това съмнение смъкна всичката ми кръв в сърцето.
— Кое съмнение?
— Това, че тя би могла да е роднина с Ван Гулд.
— А тебе какво те засяга?
— Заклех се да погубя всички от рода Ван Гулд на земята.
— Е добре, ще затриеш и нея, това е всичко.
— Нея? Никога… — възкликна Корсарът ужасен.
— Тогава значи… — рече Олонеца колебливо.
— Какво?
— По дяволите! Значи, че обичаш твоята пленница.
— Мълчи, Пиетро.
— Защо трябва да мълча? Да не би за флибустиерите да е срамота да обичат една жена?
— Не, но имам чувството, че това момиче ще е фатално за мен.
— Късно е вече.
— Тогава нека реши съдбата.
— Много ли я обичаш?
— До полуда.
— А тя обича ли те?
— Вярвам, че да.
— Хубава девойка, бих казал!… Синьор дьо Роканера можеше да се сроди само с високопоставена дама. Ето едно рядко щастие в Америка, и още по-рядко за един флибустиер. Е, няма как, да идем да изпием по една чаша за здравето на херцогинята, приятелю.
XVII
ДОМЪТ НА ЧЕРНИЯ КОРСАР
Жилището на прочутия флибустиер бе скромна дървена къща, набързо построена, с покрив от сухи листа, по обичая на индианците от Големите Антили, но достатъчно удобна и мебелирана с известен лукс, тъй като тези горди и груби хора обичаха елегантността и разкоша.
Намираше се на половин миля от градчето, на края на гората, на удобно и спокойно място, под сянката на големи палми, които пазеха хлад на къщата.
Олонеца въведе Черния Корсар в една стая от приземието, чийто прозорци бяха защитени с тънко платно, покани го да седне на бамбуково кресло, после накара един от подчинените му да донесе няколко бутилки испанско вино, отпуши една и напълни две големи чаши.
— За твое здраве, кавалере, и за очите на твоята дама — рече и се чукна с него.
— Предпочитам да пием за щастливия изход на нашата експедиция — отвърна Корсарът.
— Ще успее напълно, приятелю, и ти обещавам да ти предам в ръцете убиеца на двамата ти братя.
— На тримата, Пиетро.
— О! — възкликна Олонеца. — Това не знаех…
— Да, трима — повтори Корсарът с глух глас.
— По дяволите! И този човек още е жив?
— Скоро ще умре, Пиетро.
— Надявам се. Готов съм да ти помогна с всички сили. Но я кажи, добре ли познаваш този Ван Гулд?
— Познавам го по-добре от испанците, на които сега служи.
— Що за човек е?
— Един стар боец от Фландрия, който носи едно от най-известните имена на фламандското благородничество. Някога беше смел военачалник и може би понастоящем би могъл да прибави други титли към името си, ако испанското злато не беше го направило предател.