— Стар ли е?
— Трябва да има сега петдесет.
— Но изглежда още се държи. Казват, че бил най-смелият губернатор на Испания в тия колонии.
— Хитър е като лисица, енергичен като Монбар и смел като Джон Дейвис.
— Значи в Маракаибо трябва да очакваме отчаяна съпротива.
— Сигурно, Пиетро, но кой може да издържи на нападението на шестотин флибустиери? Ти знаеш колко струват нашите хора.
— Бога ми, аз сам видях как се биха двадесет и осемте души, които заедно с мен нападнаха фрегатата и платноходите на Лос Кайос. А ти вече познаваш Маракаибо и сигурно знаеш кое е слабото му място.
— Аз ще ви водя, Пиетро.
— Нищо ли не те задържа тук?
— Нищо.
— Дори фламандката?
— Ще ме чака, знам това — рече Корсарът с усмивка.
— Къде я настани?
— В моята вила.
— А къде ще идеш щом къщата ти е заета?
— Ще остана при теб.
— Ето едно щастие, което не очаквах. Така, ще обсъдим по-добре експедицията, заедно с Баска, който ще дойде да обядва с мен.
— Благодаря ти, Пиетро. Кога заминаваме?
— Утре сутринта. Попълнен ли е екипажът ти?
— Липсват ми шестдесет души, понеже бях принуден да изпратя тридесетина на линейния кораб, който плених край Маракаибо и още толкова, които загубих в сражението.
— Няма да е трудно да ги попълним. Толкова много има, които изгарят от желание да плуват с теб на „Мълния“.
— Да, макар да ми се носи славата, че съм морски дух.
— По дяволите! Все си мрачен, като призрак… Но сигурно не и с твоята херцогиня.
— Може би.
Бе се изправил и насочил към вратата.
— Отиваш ли си вече?
— Да, имам някои работи за уреждане, но тази вечер малко по-късно ще бъда тук. Довиждане, Пиетро.
— Довиждане и внимавай очите на фламандката да не те урочасат.
Корсарът вече бе далеч и не го чу. Взе друга пътека и навлезе в джунглата, която се разпростираше зад градчето и заемаше голяма част от острова. Огромни палми, наречени максимилянски и разкошни смокинови палми с насечени листа като ветрило преплитаха короните си с чемширови дървета, с твърди като ламарина листа, а под тях растяха волно ценните агави или алое, от които се вади онази лютиво-сладникава течност, известна по бреговете на Мексиканския залив с името мецкал или люта шира, когато ферментира. Земята бе застлана с дива ванилия, пиперови храсти и ярки цветя.
Погълнат от мислите си, Корсарът не се спираше да погледа тази разкошна растителност. Усилваше все повече крачката си, явно нетърпелив да стигне някъде.
Половин час по-късно спря в края на една плантация с високи жълто-червеникави тръстики, които при залязващото слънце добиваха пурпурни отблясъци. Това беше плантация за захарна тръстика, вече узряла и готова за коситба. Корсарът навлезе сред стеблата, прекоси зрелите насаждения и излезе от другата страна, пред едно изящно жилище, което се издигаше сред сянката на палмови дървета.
Къщата бе на два етажа, прилична на тези, които и сега се строят в Мексико, със стени, боядисани в червено, украсени с порцеланови плочки в различни фигури и плосък покрив, всъщност тераса, с цветя във вази по краищата и.
Една гигантска кухейра — растение от рода на тиквите с огромни листа и безброй плодове в бледозелен цвят, едри като пъпеши, които издълбани служат за кратуни на бедните индианци, лазеше по стените на къщата и закриваше дори прозорците и терасата.
Пред вратата на къщата седеше Моко, черният гигант и пушеше от една стара лула.
— Къде са Кармо и Ван Щилер? — попита го нетърпеливо.
— Отидоха на пристанището, за да разберат дали няма заповеди от ваша страна — отвърна негърът.
— Какво прави херцогинята?
— В градината е.
— Сама?
— С нейните жени и пажовете.
— Какво прави?
— Приготовлява масата за вас.
— За мен ли? — попита Корсарът и лицето му изведнъж светна.
— Бе сигурна, че ще вечеряте с нея.
— Наистина ме чакат другаде, но предпочитам дома си и нейната компания, пред тази на флибустиерите — измърмори той.
Влезе, премина през един коридор украсен с вази, издаващи нежни ухания и излезе от другата страна на къщата, в просторна градина, окръжена от високи зидове.
Ако къщата бе кокетна, то градината бе живописна. Разкошни алеи между двоен ред бананови туфи, отрупани с плодове, пазеха прохлада на безброй красиви цветя, засадени под тях. Тук-там разкошни персеи, които дават зелени плодове като лимони, но имат сладка месеста част, се извисяваха над палмите, редом с пасифлорите и изящните кумару, чиито цветове упояват с благоуханието си.
Корсарът тръгна по една от алеите и ускори безшумно крачки към един гъсталак от кухейри, чийто листа достигат невероятната дължина от петдесет стъпки, сиреч единадесет метра. Снопове лъчи се провираха през листата и шареха със светли петна масата със снежнобяла покривка, наредена с вкус и отрупана с пирамиди от ананаси, банани, кокосови орехи и огромни праскови, варени в сироп.