— Понякога войната убива, но често щастието пощадява.
— Вие подценявате войната и морето. Не винаги вашата „Мълния“ ще бъде победител по водите на Големия Залив.
— Моят кораб не се страхува от бурите, когато го водя аз.
— И така, скоро ли ще тръгнете по море?
— Утре сутринта, синьорина.
— Още не сте стъпили на сушата и потегляте отново; човек би казал, че се страхувате от земята.
— Обичам морето, херцогиньо, но по-важно е, че не бих срещнал смъртния си враг, ако стоя тук.
— Все той ви е в главата.
— Да, и мисълта за отмъщението ще угасне в мен, щом угасне и животът ми.
— Да се сражавате ли отивате с него?
— Може би.
— И ще отидете… — подхвана момичето със задавен глас, но не можа да продължи.
— Не мога да ви кажа къде, синьорина. Не мога да издам тайните на флибустиерството. Не трябва да забравям, че само допреди няколко дни бяхте гостенка на испанците във Вера Крус, и че имате познанства също в Маракаибо.
Младата фламандка свъси вежди, гледайки Корсара с гневен поглед.
— Не ми ли вярвате? — попита тя с укор.
— Не, синьорина. Опазил ме бог да се съмнявам във вас, но аз трябва да се подчиня на законите на флибустиерството.
— Много щеше да ми е неприятно, ако Черният Корсар би се съмнявал в мен. Имах възможност да го опозная като справедлив и благороден човек.
— Благодаря за мнението ви, синьорина.
Бе поставил шапката си на главата и сложил под мишница късото си наметало, но като че ли още не се решаваше да тръгне. Стоеше изправен пред момичето, с очи приковани в него, и тъга, изписана по лицето му.
— Имате нещо да ми казвате, нали, кавалере? — попита херцогинята.
— Да, синьорина.
— Толкова ли ви смущава този ваш въпрос?
— Може би.
— Говорете, кавалере.
— Бих искал да ви попитам дали по време на моето отсъствие ще напуснете острова.
— А ако постъпя така? — попита младата жена.
— Бих съжалявал, синьорина, ако със завръщането си не ви намеря тук.
— А защо, кавалере? — попита го тя, като едновременно се усмихна и изчерви.
— Не знам, но чувствувам, че бих бил тъй щастлив да мога да прекарам с вас още една вечер като тази. Тя би ми заменила всичките страдания, които мъкна със себе си от далечните задморски страни.
— Е добре, кавалере, ако за вас ще бъде неприятно да не ме намерите отново тук, нека ви кажа, че и аз няма да съм радостна ако знам, че няма да срещна повече Черния Корсар — рече младата херцогиня, наведе глава и притвори очи.
— Значи ще ме чакате? — попита Корсарът поривисто.
— Нещо повече, ако ми разрешите.
— Говорете, синьорина.
— Още един път бих ви помолила за гостоприемство на борда на вашата „Мълния“.
Корсарът, който досега беше радостно оживен, изведнъж посърна.
— Не… невъзможно е — рече твърдо.
— Може би ще ви бъда пречка.
— Не, но не е позволено на флибустиерите, когато предприемат експедиция да взимат със себе си каквато и да е жена. И макар „Мълния“ да е моя и да не трябва никому да давам обяснение, все пак…
— Продължавайте — рече херцогинята, натъжена.
— Не знам защо, синьорина, но мене ме е страх да ви взема отново на борда на моя кораб. Това е предчувствието за някакво нещастие, което не мога да предвидя или нещо по-лошо… Ето, вие ми зададохте този въпрос вместо сърцето ми да подскочи от радост, остра болка го прободе… впрочем вижте, не съм ли много бледен?
— Наистина! — възкликна херцогинята уплашена. — Господи! Възможно ли е да ви се случи нещастие по време на тази експедиция?…
— Кой може да чете в бъдещето?… Синьорина, оставете ме да тръгна. В този момент страдам, без да зная причината. Сбогом, и ако трябва да потъна с кораба си в дълбините на Големия залив или да умра с парче желязо в гърдите, спомнете си за Черния Корсар!
Като каза тези думи, без повече да се обръща, сякаш се страхуваше да остане повече на това място, излезе с бързи крачки, прекоси градината и навлезе в джунглата, насочвайки се към жилището на Олонеца.
XVIII
ОМРАЗАТА НА ЧЕРНИЯ КОРСАР
На следващия ден, при изгрев слънце и морския прилив, под шума на барабани, писъка на свирки, изстрели на пушките на буканиерите от Тортуга и мощното ура на флибустиерите от закотвените кораби, експедицията излезе от пристанището под командването на Олонеца, на Черния Корсар и на Никеле Баска.
Състоеше се от осем големи и малки съда, въоръжени с осемдесет и шест оръдия, от които шестнадесет на кораба на Олонеца и дванадесет на „Мълния“. Екипажите на корабите наброяваха шестстотин и петдесет души. Като най-бърз кораб, „Мълния“ плуваше начело и служеше за разузнавач. На върха на главната мачта се развяваше черното знаме със златни обшивки на неговия комендант, а отдолу — голямата червена лента на корабите, излезли в бой. Отзад идваха другите кораби в двойна редица, но раздалечени толкова, колкото свободно да могат да маневрират без взаимно да си препречват пътя.