„Мълния“ зае челно място, на четири-пет мили пред останалите кораби. Черният Корсар държеше да наблюдава морето на голямо разстояние — страхуваше се да не би някой кораб да ги забележи отдалеч и извести губернатора на Маракаибо или адмирал Толедо. Затова той почти не напускаше капитанския мостик; оставаше да спи на палубата, загърнат в наметката си и изтегнат в едно бамбуково кресло.
Три дни след пленяването на двата кораба, „Мълния“ срещна испанския линеен кораб с корсарския екипаж на борда, който по време на бурята бе потърсил убежище в Ямайка. Все още нямаше гротмачта, но флибустиерите бяха опънали запасните платна и бързаха да стигнат Тортуга. Черният Корсар се осведоми за здравето на ранените, които бе наредил да разположат в лазарета на испанския кораб, след което продължи курса си на юг, нетърпелив да стигне до входа на Маракаибския залив.
На четиринадесетия ден след отплуването си от Тортуга, Корсарът забеляза носа на Парагуана, означен от малкия фар, поставен на отвора на малкия залив.
— Най-после! — възкликна флибустиерът с мрачен блясък в очите. — Може би утре убиецът на братята ми не ще бъде между живите.
Повика Морган, който по това време се бе качил на палубата и му каза:
— Тази нощ да не се пали никаква светлина на борда, понеже това е заповедта на Олонеца. Испанците не трябва да забележат ескадрата ни, защото утре в града няма да намерим една-единствена пиастра.
— Да спрем ли на входа на залива?
— Не, цялата ескадра ще навлезе към езерото и утре ще връхлетим неочаквано над Маракаибо.
— Ще стъпят ли хората ни на сушата?
— Да, Заедно с буканиерите на Олонеца. Докато флотата бомбардира бастионите откъм морето, тях ще пуснем откъм сушата, за да попречим на губернатора да побегне към Гибралтар. На зазоряване всички лодки да бъдат готови за спускане и въоръжени с мортири.
— Разбрано, синьор.
— Впрочем, аз също ще бъда на мостика — добави Корсарът. — Сега слизам в кабината да сложа бойната си ризница.
Канеше се да отвори вратата на кабината си, когато добре известен нему, нежен аромат, стигна до ноздрите му.
— Странно! — промълви и спря изненадан. — Ако не бях оставил фламандката в Тортуга, бих се заклел, че е някъде наоколо.
Огледа се, но тъмнината беше непрогледна, тъй като всички светлини бяха загасени. И все пак в един ъгъл му се стори, че различава една белезникава фигура, опряна на един от големите прозорци, които гледат към морето.
Корсарът беше смел, но подобно на всички хора от ония времена бе и малко суеверен: като различи тази неподвижна сянка в ъгъла, почувствува, че челото му се оросява от капки студена пот.
— Да не би да е духът на Червения Корсар? — промълви и отстъпи. — А сега иска да ми напомни клетвата, която произнесох онази нощ в тия води? Възможно ли е…
Но веднага след това изпита срам, че се е поддал на този суеверен страх, изтегли кинжала си и като пристъпи, рече:
— Кой сте вие? Отговорете или ще ви убия!
— Аз съм, кавалере — отвърна един глас, който накара сърцето му да замре.
— Вие!… — възкликна той учуден и зарадван. — Вие, синьорина? Вие тук, на „Мълния“, докато аз ви смятах на Тортуга? Или може би аз…
— Не, кавалере, не бълнувате.
Корсарът се бе втурнал напред, като изпусна кинжала си и простря ръце към херцогинята, а устните му се докоснаха до дантелите на високата й яка.
— Вие тук?… — продължи да пита той с треперещ глас. — Но откъде се появихте? Как така се намирате на моя кораб?
— Не знам… отвърна херцогинята, объркана.
— Хайде, говорете, синьорина.
— Е, добре… просто исках да ви последвам.
— Тогава вие ме обичате. Кажете ми, вярно ли е, синьорина?
— Да — промълви тя едва.
— Благодаря… сега мога да изляза без страх срещу смъртта.
Извади кремък и прахан, щракна и запали свещника, който притули в един ъгъл, за да не се вижда отвън. Младата фламандка не бе помръднала от мястото си до прозореца. Беше увита в широка бяла наметка, извезана по краищата с дантели, ръцете си държеше притиснати върху гърдите, сякаш искаше да заглуши забързаните удари на сърцето си. Гледаше го с блеснали очи, а Корсарът, застанал отпреде и, също не сваляше поглед от нея, с грейнало от щастие лице.
Останаха да се гледат няколко мига, сякаш още бяха изненадани от това признание за взаимна любов, може би дълго таена, но не тъй скоро очаквана, след което Корсарът помоли момичето да седне на един стол до свещника и му рече:
— Сега ще ми кажете, синьорина, по какво чудо сте на кораба ми, а не в Тортуга, където ви бях оставил. Още не мога да повярвам в толкова много щастие.