— Ще ви кажа, кавалере, когато ми дадете дума, че ще простите на моите съучастници.
— Имате съучастници?
— Нали разбирате, сама не бих могла да се кача на кораба ви и да остана четиринадесет дни в една каюта, незабелязана.
— Нищо не бих могъл да ви откажа, синьорина, и тези, които не са изпълнили заповедите ми, но същевременно ми доставиха такава приятна изненада, вече са простени. Кои са те, мадам?
— Ван Щилер, Кармо и негърът.
— Аха, би трябвало да се досетя… Но как успяхте да ги склоните да ви сътрудничат? Флибустиерите, които не се подчиняват на началниците си, биват разстрелвани.
— Те бяха сигурни, че няма да огорчат коменданта си, защото бяха се убедили, че тайно ме обичате.
— А как ви качиха на кораба?
— Облечена като моряк, през нощта заедно с тях, та на никой да не направи впечатление присъствието ми.
— И къде ви скриха? — попита усмихнат Корсарът.
— В кабината, съседна на вашата.
— А тия нехранимайковци къде се спотайваха?
— Останаха скрити в трюма, но идваха да ми носят храна, която отмъкваха от шкафа на готвача.
— Хитреци! Какво чувство на привързаност у тия груби хора… Играят си със смъртта, за да видят началниците си щастливи, и все пак, кой знае колко може да трае това щастие — добави с лека тъга в гласа си.
— А защо, кавалере? — попита момичето, неспокойно.
— Защото след два часа ще настъпи зората и трябва да ви оставя.
— Тъй бързо? Едва що сме се видели и вече мислите да ме оставите — възкликна фламандката.
— Щом слънцето се покаже на хоризонта, в този залив ще се поведе една от най-страшните битки, която са водили флибустиерите от Тортуга. Осемдесет оръдейни гърла ще гърмят безспир срещу крепостите, които защитават моя смъртен враг и шестстотин души ще се хвърлят в атака, решени да победят или да умрат. Аз, естествено, трябва да съм начело, за да ги водя към победата.
— И да предизвикате смъртта!… — възкликна херцогинята, ужасена. — А ако някой куршум ви прониже?…
— Животът на хората е в божите ръце, синьорина?…
— Закълнете ми се, че ще бъдете предпазлив.
— Невъзможно е. Помислете си, че чакам две години мига, в който да накажа този престъпник.
— Какво може да е направил този човек, за да храните към него такава непримирима омраза?
— Уби тримата ми братя, вече ви казах това, и извърши едно позорно предателство.
— Какво?
Корсарът не отговори. Почна да се разхожда напред-назад със свъсено чело и стиснати устни, после изведнъж спря, седна до младата жена и с безкрайна мъка, изписана на лицето му, рече:
— Чуйте ме и ще отсъдите дали омразата ми е оправдана. Оттогава изминаха десет години, но си спомням всичко, сякаш беше вчера. Бе избухнала войната от 1701 година между Франция и Испания за владичеството на Фландрия. Людвиг XIV, жаден за слава и в разцвета на могъществото си, в желанието да смаже опасния си противник, който бе нанесъл толкова поражения на френските войски, дръзко бе нахлул в провинциите, подвластни на страшния херцог д’Алба. По същото време Людвиг XIV, който имаше голямо влияние в Пиемонт, бе поискал помощ от херцог Виторио Амедео II. Последният, не можейки да му откаже, бе му изпратил три от най-добрите си полкове: тези на Аоста, Ница и Марина.
В последния, в качеството си на офицери, служехме аз и тримата ми братя, най-големият от които беше на тридесет и две години, а най-малкият, който по-късно трябваше да стане Зеленият Корсар — само на двадесет.
Във Фландрия нашите полкове храбро се бяха сражавали на прохода при Шелда, при Ганд и Турне, покривайки се със слава. Отблъснали испанците към Анверс, съюзническите сили навсякъде тържествуваха, когато в един хубав ден, или по-точно в един нещастен ден, част от нашия полк, който се бе врязъл до устието на Шелда, за да завземе крепостта, изоставена от неприятеля, изведнъж бе нападнат от такъв голям брой испанци, че бе принуден набързо да се окопае вътре в крепостта, за да спаси с мъка артилерията си. Сред защитниците бяхме и ние четиримата.
Откъснати от френската армия, обкръжени от всички страни от десет пъти по-многочислен противник, решен да си възвърне крепостта, която за него бе от голямо значение, тъй като бе ключова позиция за един от ръкавите на Шелда, нямахме друг избор освен да се предадем или умрем. За предаване никой не говореше, дори бяхме се заклели да загинем под развалините, отколкото да сведем славното знаме на храбрите Савойски херцози.
За командир на полка Людвиг XIV бе поставил един стар фламандски херцог, за когото казваха, че се ползувал с известност на смел и опитен военен. И понеже се намираше в нашата част, когато бяхме изненадани от врага, пое командването й.