Битката започна яростно и от двете страни.
Всеки ден неприятелската артилерия рушеше крепостните стени и всяка нощ възстановявахме набързо зеещите пролуки, така че сутринта борбата започваше отново. В продължение на петнадесет дни атаките не стихваха с големи загуби и от двете страни. На всяко подканване да се предадем отговаряхме с оръдейни залпове.
Големият ми брат бе станал душата и знамето на нашата защита. Смел, горд и опитен боец, той командваше артилерията и пехотата — винаги пръв в атаките и последен в отстъпленията. Но храбростта на този прекрасен боец събуди в сърцето на фламандеца грозна завист, която по-късно за нас щеше да има фатални последици.
Забравил, че се е клел във вярност на Савойския херцог и че петни едно от най-гордите имена на фламандската аристокрация, този нещастник тайно се наговорил с испанците да ги пусне в крепостта и да ни предаде. Длъжността губернатор в испанските колонии в Америка и голяма парична сума били цената на предателството му. Една нощ, с помощта на свои роднини фламандци, отворил един от тайните входове и пуснал врага в крепостта.
Големият ми брат, който недалеч бил на стража с неколцина войници, се втурнал срещу тях, подавайки тревога, но предателят го чакал зад един зид и го застрелял от упор. Неприятелят нахлул бясно в града. Сражавахме се за всяка улица, за всяка къща, но напразно. Крепостта падна и едва успяхме да се спасим с малко доверени хора, като се оттеглихме бързо към Кутре.
— Кажете ми, синьорина, бихте ли простили на този човек?
— Не — отвърна херцогинята.
— Наистина и ние не простихме. Бяхме се заклели да убием предателя и да отмъстим за брат ни. Щом войната приключи, дълго го търсихме, първо във Фландрия, а после и в Испания.
Когато узнахме, че е назначен за губернатор на един от най-силните градове на колонните в Америка, аз и по-малките ми братя отплувахме с три кораба за Големия залив, решени на всяка цена да накажем, рано или късно, предателя.
Станахме корсари. Зеленият Корсар, буен, но неопитен, опита щастието си, ала попадна в ръцете на смъртния ни враг и бе безславно обесен, като крадец; после опита щастието си Червеният Корсар, но и на него не му провървя. Сега двамата ми братя, които успях да отмъкна от бесилките, почиват в морето и чакат отмъщението ми, и ако бог ми помогне, след два часа предателят ще бъде в ръцете ми.
— И какво ще сторите с него?
— Ще го обеся — отвърна студено корсарът. — После ще избия всички, които имат нещастието да носят името му. Той разруши семейството ми, а аз — ще разруша неговото. Заклех се в нощта, когато спуснахме Червения Корсар в морето и ще удържа на думата си.
— Впрочем, къде се намираме сега? На кой град е губернатор този човек?
— Скоро ще научите.
— Но как се нарича губернаторът? — попита херцогинята с тревога в гласа.
— Настоявате ли да го научите?
Младата фламандка докосна челото си с копринена кърпичка. Ситни капчици студена пот бяха избили по него.
— Не знам — рече с глух глас. — В детството си сякаш чувах да се разправя от някои офицери, които служеха при баща ми, една история подобна на тази, която току-що ми разказахте.
— Невъзможно, вие никога не сте били в Пиемонт — каза Корсарът.
— Не, никога, но моля ви, кажете ми името на този човек.
— Е, добре, ще ви го кажа: херцог Ван Гулд.
В същия този миг над морето отекна топовен гръм.
— Зората!… — викна Корсарът и се затича към палубата.
Младата фламандка не направи никакво движение, за да го задържи. Бе хванала отчаяно главата си с две ръце, после се строполи на пода, без да издаде звук, сякаш бе внезапно ударена от гръм.
XIX
АТАКАТА НА МАРАКАИБО
Топовният гърмеж бе даден от кораба на Олонеца, който бе минал на челно място и дрейфуваше на две мили от Марикаибо, пред форта разположен на една височина и заедно с два острова защитаваше града.
Някои от флибустиерите, които бяха взели участие в експедициите на Зеления и Червения Корсар в залива на Маракаибо, бяха посъветвали Олонеца да дебаркира на това място с флибустиерите, за да нападне от две страни форта, който господствуваше над провлака на залива. С топовния гърмеж Олонеца бе дал сигнал за започване на военните действия.
С мълниеносна бързина всичките лодки на десетте кораба бяха спуснати в морето, а буканиерите и флибустиерите, хванали пушките и абордажните си саби, заеха местата си.
Когато Черният Корсар пристигна на капитанския мостик, Морган вече бе изпратил в лодките шестдесет измежду най-смелите и опитни хора.
— Коменданте — рече, обръщайки се към Черния Корсар, — нямаме миг за губене. След няколко минути десантните ни части ще започнат щурма на форта и нашите флибустиери трябва да са измежду първите.