— Напред в атака, морски вълци!
Като го видяха да тича пред тях заедно с Олонеца, флибустиерите и буканиерите се хвърлиха в атака, преодоляха последните височини, прекосиха тичешком плаца пред форта и нахлуха в него през пробива, направен от мината на Кармо. Черният Корсар влезе пръв, прескачайки преградите от железа и прекатурени оръдия, а сабята му косеше първите появилите испанци.
Корсарите се хвърлиха след него с абордажни саби в ръка, като викаха с пълно гърло, за да всеят по-голям ужас, и нахлуха като придошла река във форта. Двеста и петдесетте души, които го бранеха, не можаха да издържат на щурма. Опитваха да се окопаят зад зида на крепостния ров, но бяха изтикани и оттам: опитваха се да се групират на плаца, за да попречат на спускането на знамето им, но и там бяха разгромени, после се пръснаха из бастионите, където бяха избити всички, тъй като не пожелаха да се предадат.
Като видя знамето да се спуска, Черният Корсар събра набързо стотина души и ги поведе към града, останал вече без защитници и нахлу из пустите улици на Маракаибо.
Всички бяха побягнали; мъже, жени и деца отмъкваха със себе си по-ценната покъщнина в джунглата. Но това не вълнуваше ни най-малко Черния Корсар, защото не беше дошъл да плячкосва града, а да залови предателя.
Тичаше лудешката към двореца на Ван Гулд и хората му едва успяваха да го догонят. „Пласа де Гранада“ също бе пуст, а порталът на губернаторския дворец зееше, без никакви стража пред него.
— Възможно ли е да ми избяга? — промълви Корсарът със стиснати зъби. — Ако трябва ще го гоня до средата на континента, но няма да ми избяга.
Като забелязаха отворения портал, флибустиерите спряха — страхуваха се от предателство. Корсарът обаче почна да навлиза предпазливо, защото и той не беше сигурен дали не се крие някаква засада. Готвеше се да прекрачи прага и да влезе в двора, когато почувствува, че го спира една силна ръка, поставена на рамото му, и един глас, който му казваше:
— Не вие, коменданте. Ако позволите, пръв ще вляза аз.
Корсарът спря изненадан и видя неочаквано пред себе си Кармо, почернял от барута, с изпокъсани дрехи и окървавено лице, и все пак по-жив от всякога.
— Пак ли ти? — възкликна. — Мислех, че мината не те е пощадила.
— Кожата ми е дебела, капитане, както и тая на хамбургчанина и африканеца, които ме следват.
— Тогава, минавайте напред!
— Кармо и приятелите му нахълтаха в двора с извадени саби, следвани от Корсара и всички останали флибустиери.
Там нямаше никой. Войници, кочияши, коняри, слуги и роби — всички бяха избягали. Откриха само един кон, проснат на земята с ранен крак.
— Напуснали са — рече Кармо. — Трябва да окачим на портала табела с надпис: Дворецът се дава под наем.
— Да се качим горе — рече Корсарът със съскащ глас.
Флибустиерите се втурнаха по стълбището и се изкачиха на горните етажи, но и там всички врати зееха отворени, покъщнината бе разхвърлена, долапите разбутани. Всичко говореше за главоломно бягство.
По едно време чуха някакви викове от една от стаите. Корсарът веднага се затича в онази посока, но се натъкна на Кармо и Ван Щилер, които влачеха един испански офицер, слаб и сух като пирон.
— Познавате ли го, коменданте? — викна Кармо и избута грубо пленника напред.
Испанският офицер, като видя Корсара пред себе си, свали стоманения си шлем, украсен с някакво проскубано перо, наведе мършавия си гръб и каза със спокоен глас:
— Чаках ви, синьор, и съм радостен да ви видя отново.
— Как! Отново вие? — възкликна Корсарът.
— Да, испанецът от джунглата — отвърна слабият човек, усмихнат. — Не пожелахте да ме обесите, затова сега съм отново пред вас.
— Ти ще платиш за всички, негоднико! — викна Корсарът.
— Може би съм сбъркал, че съм ви чакал. По-добре щеше да е да побягна с другите.
— Защо си ме чакал?
— Защото отново исках да срещна оня, който великодушно ми пощади живота през онази нощ в джунглата.
— Говори, не го усуквай!
— И защото исках да направя една малка услуга на Черния Корсар.
— Ти?
— Защо, това учудва ли ви?
— Да, признавам си.
— Нека тогава ви кажа, че когато научи, че съм бил пленен от вашите хора и завързан за едно дърво в гората, вместо отплата губернаторът накара да ми ударят двадесет и пет тояги. Разбирате ли?… да бият мен, дон Бартоломео де Барбоса и де Кармаргуа, потомък на най-старото благородничество в Каталония!… Карамба!