— По-кратко!
— Заклех се да си отмъстя на този фламандец, който се отнася към испанските войници като с кучета или роби, и затова ви чаках. Вие сте дошли тук да го убиете, но когато той видя форта да пада в ваши ръце, побягна.
— Как, побягна ли?
— Да, но аз знам къде е и ще ви посоча следите му.
— Да не се опитваш да ме лъжеш? Внимавай, ако хитруваш ще те одера жив.
— Не съм ли във вашите ръце? — попита испанецът.
— Вярно е. Говори! Къде избяга Ван Гулд?
— В гората.
— Къде иска да отиде?
— В Гибралтар.
— Покрай брега ли?
— Да, коменданте.
— Познаваш ли пътя?
— По-добре от хората, които го придружават.
— Колко души води със себе си?
— Един капитан и седем предани войника Не са нужни много хора, за да си проправят път през гъстите, крайбрежни гори.
— А другите му войници къде са?
— Разпръснаха се.
— Добре — рече Корсарът. — Ние ще преследваме безчестника Ван Гулд и няма да му дадем покой ден и нощ. Има ли коне?
— Да, но скоро трябва да ги изостави, понеже няма да му служат.
— Чакай ме тук.
Черният Корсар приближи до писалището, на което имаше хартия и пера край една богато украсена мастилница от бронз. Взе едно листче и набързо написа следните редове:
„Драги мой Пиетро,
Преследвам Ван Гулд през джунглата. Придружават ме Кармо, Ван Щилер и моят африканец. Разполагай с кораба и хората ми. Щом плячкосате града, настигни ме в Гибралтар. Там има големи богатства, много го-големи от тия на Маракаибо, които трябва да приберем.
Затвори писмото, предаде го на един боцман, после разпусна флибустиерите, които бяха дотогава с него.
— Ще се видим отново в Гибралтар, мои юнаци. — После се обърна към Кармо, Ван Щилер, негъра и пленника:
— А сега да тръгваме в преследване на моя смъртен враг!
— Нося с мен едно ново въже да го обесим — рече Кармо. — Вчера го опитах и ви уверявам, че ще издържи всякаква тежест.
XX
ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ГУБЕРНАТОРА
Докато флибустиерите и буканиерите на Баска и Олонеца се бяха отдали на необуздан грабеж в Маракаибо, по чиито улици не срещнаха жива душа, Черният Корсар и четиримата му другари, след като се въоръжиха с пушки и снабдиха с храна, бързо тръгнаха по следите на губернатора.
Едва-що излезли от града, те проникнаха в гъстата джунгла, която заобикаляше обширното езеро на Маракаибо, и поеха по една наглед незабележима пътечка, която нямаше да ги отведе много далеч, както бе забелязал каталонецът. Първите следи бяха открити веднага: това бяха следите от осем коня, оставени по влажната почва, и на два човешки крака, сиреч на осем конника и един пешак — толкова колкото бе казал испанският пленник.
— Виждате ли! — провикна се каталонецът с тържествуващ вид. — Оттук е минал губернаторът със своя капитан и седемте войници, единият от които тръгна без кон, защото му бяха пречупили краката по време на паническото бягство от двореца.
— Видяхме го — отвърна Корсарът. — Смяташ ли, че имат голямо предимство пред нас?
— Около пет часа.
— Много са, но затова пък ние сме по-подвижни.
— Вярно е, но не се надявайте да ги настигнете нито днес, нито утре. Може би още не познавате джунглите на Венецуела, но ще видите какви неочаквани изненади ви готвят.
— Какво имаш предвид?
— Зверовете и диваците.
— Не ни е страх от тях.
— Караибските племена са горди и жестоки.
— Такива ще бъдат и към губернатора.
— Те са негови съюзници, не ваши.
— Винаги съм намирал език с местните хора, а сега напред, кабалерос, към великата джунгла.
Пътеката изведнъж свърши пред огромен лес — истинска стена от зеленина и колосални стволове, през която по всичко личеше, че не биха могли да преминат конници.
Никой не би могъл да си създаде идея за пищната растителност, за влажната, гореща почва на южно-американските области и особено за басейните на гигантските реки. Непрекъснато наторявана от листата и плодовете, тази девствена почва е покрита с дебел пласт растителни отпадъци и най-обикновените растения добиват гигантски размери.
Черният Корсар и испанецът се бяха спрели пред величествения лес, заслушани в шумовете на гората, а двамата флибустиери и негърът оглеждаха гъсталака и околните храсталаци, страхувайки се от лоша изненада.
— От къде ли са минали? — попита корсарът испанеца. — Не виждам пролука сред тази преграда от дървета и лиани.
— Хм… Надявам се, че дяволът не ги е отмъкнал. Най-много ще ме е яд, ако не си върна за двадесетте и пет тояги, които още парят на гърба ми.