— А и конете им, предполагам, не са имали криле — рече Корсарът.
— Губернаторът е хитър и се е постарал да заличи следите си. Чува ли се нещо от джунглата?
— Да, струва ми се, че там долу чувам да тече вода.
— Всичко ми е ясно — рече каталонецът.
— Какво?
— Следвайте ме, кабалерос.
Испанецът се върна, огледа земята и тръгна по следите на конете, които продължаваха под туфи от кичести палми, наречени кари, с бодлив ствол и плодове подобни на нашите, кестени, само че сбрани на едри гроздове. Продължавайки предпазливо, за да не раздере дрехите си о тия твърди бодли, скоро стигна там, където Кармо бе чул клокоченето на някакво поточе. Погледна пак на земята, опитвайки се да различи между листата и тревите следите на четвероногите, после забърза и спря на брега на малка река, широка не повече от два-три метра.
— Аха! — възкликна весело. — Казах ви, че старецът е хитър.
— Какво откри? — попита го Корсарът нетърпеливо.
— Че преди да навлезе в голямата джунгла и заличи следите си, е минал през реката.
— Дълбока ли е водата?
Каталонецът потопи сабята си и затърси дъното.
— Не повече от тридесет четиридесет сантиметра.
— Змии има ли?
— Няма, сигурен съм.
— Тогава нека влезем и ние, и да побързаме. Ще видим до къде са си служили с конете.
Влязоха и петимата в рекичката, напред испанецът, а негърът последен; закрачиха един след друг и размърдаха мътните води, изпълнени със сухи листа, които изпускаха опасни миазми, отделящи се от гнилата растителност. Поточето изобилствуваше с всякакви видове водни растения, които на много места бяха разкъсани и отъпкани. Тук имаше храсти на мукумуку, крехки растения от рода на ароидите, чиито стебла се режеха лесно, защото бяха пълни с гъбеста сърцевина, водни лиани, съдържащи млечнобял сок, който упоява речната риба, и още много други, които затрудняваха движението на малката колона.
Под сенчестите сводове на високата растителност цареше пълна тишина. Само от време на време, на равни промеждутъци се чуваше някакъв звън, като от камбана, при който Кармо и Ван Щилер рязко повдигаха глава. Но този ясен звън, понесен от ехото на девствената селва, не произхождаше от камбаната, а от едно пиле, наречено звънар, голямо колкото гълъб, чийто вик се чува на три мили разстояние.
Малката група продължаваше да се придвижва в сумрака на гъстата джунгла, нетърпелива да разбере до къде е могъл да се придвижи губернаторът и хората му с коне, когато откъм левия бряг внезапно се чу силен взрив, последван от дъжд шрапнели, които падаха в рекичката с шум на градушка.
— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който неволно се бе привел. — Кой ни обстрелва?
Корсарът също се бе навел и заредил моментално пушката си, а другите зад него мигом се отдръпнаха. Само каталонецът не помръдна и спокойно наблюдаваше дърветата от двете страни на реката.
— Нападат ли ни? — попита Корсарът.
— Не виждам никого — отвърна каталонецът, смеейки се.
— А онова избухване? Не го ли чу?
— Чух го, капитане.
— И не се вълнуваш?
— Виждате, че се смея…
Втори взрив, по-силен от първия се чу отвисоко и нов дъжд от шрапнели падна във водата.
— Това е бомба! — рече Кармо и отстъпи.
— Да, но растителна — отвърна каталонецът. — Сега ще видите.
Свърна към десния бряг и показа на другарите си едно дърво, което изглежда принадлежеше към вида на бодливия млечок, високо двадесет и пет тридесет метра, с клони, покрити с бодли и листа, широки до тридесет сантиметра. По краищата им висяха заоблени плодове, обвити в дебела, дървесна кора.
— Внимавайте! Плодовете са гнили — рече той.
Едва що изрекъл тези думи и един от ония глобуси избухна с трясък, като пръскаше наляво и надясно дъжд от кокички.
— Не са опасни — рече каталонецът, виждайки Кармо и Ван Щилер да отскачат назад. — Безобидни кокички. Когато плодът загние, образува газове и понеже обвивката е твърда, избухва.
— Поне стават ли за ядене тия плодове?
— Съдържат едно млечно вещество, което ядат само маймуните — отвърна каталонецът.
— По дяволите тия дървета бомби!… — възкликна Кармо. — Мислех си, че ни обстрелват хората на губернатора.
— Напред! — рече Корсарът. — Да не забравяме, че времето ни е скъпо.
Поеха отново във водите на рекичката и като изминаха двеста крачки, забелязаха пред тях някакви тъмни петна, полузатънали в тинята.
— Ако не се лъжа, това са конете на губернатора и неговата охрана — рече испанецът.
— Бавно — подкани Корсарът. — Конниците може да са наблизо.