— Съмнявам се — отвърна каталонецът. — Губернаторът знае, че ще си има работа с вас, така че не ще си губи времето.
— Може и така да е, но да бъдем предпазливи.
Заредиха пушките си, застанаха един след друг в индианска нишка и тихо продължиха да вървят наведени, като се прикриваха зад клоните, които се спускаха над рекичката. На всеки десетина крачки каталонецът спираше, вслушваше се и се вглеждаше внимателно в гъсталака от двете страни на потока.
Придвижвайки се по този начин, стигнаха до тъмните петна. Не бяха се излъгали — това бяха труповете на осем коня, паднали един до друг във водите на потока. С помощта на негъра, каталонецът помръдна един от тях и видя, че бе заклан с наваха.
— Познах ги, това са конете на губернатора — рече той.
— Къде ли са побегнали конниците? — попита Корсарът.
— Сигурно са навлезли дълбоко в джунглата.
— Не виждаш ли някакъв проход?
— Виждате ли този скършен клон, от който още капе мъзга?
— Е и?
— Ето горе още два, пречупени по същия начин.
— Виждам.
— Хитреците са се покатерили на ония клони и са преминали по дърветата. Не ни остава нищо друго освен да постъпим като тях.
— Нищо по-лесно от това за нас моряците — рече Кармо.
— Каталонецът протегна безкрайно дългите си ръце, като крака на паяк, и се покатери на един дебел клон, следван от другите. От този клон мина на втори, после на трети, който принадлежеше на друго дърво, и продължи така своя въздушен ход в продължение на още тридесет четиридесет метра. Като стигна по средата на една мрежа от лиани, скочи изведнъж на земята и нададе тържествуващ вик.
— Хей ти, каталонецо! — викна Кармо. — Какво, да не би да намери буца злато? Казват, че тук имало много.
— Не, само един кинжал, но за нас той има не по-малка стойност.
Черният Корсар също се спусна на земята и се вгледа в кинжала с късо острие и остър връх като игла.
— Сигурно го е загубил капитанът, който придружаваше губернатора — каза каталонецът. — Виждал съм го на пояса му.
— Значи тук са слезли и те — рече Корсарът.
— Ето там пътечката, която навлиза в джунглата. Изсекли са;я със секири, които носеха на седлата.
— Много добре — рече Корсарът. — Не чувате ли нещо?
— Нищо — отвърна каталонецът, който се заслуша за миг.
— Това значи, че са далеч. Иначе бихме чули ударите на брадвите им.
— Сигурно имат предимство от четири-пет часа.
— Много са, но да се надяваме, че ще ги настигнем, след като самите те ни отварят път с брадвите си.
Нямаше начин да се заблудят, защото още личаха прясно отсечените клони. Сега всички бързаха, дори тичаха, но ето че отново трябваше да спрат: пред тях се разстилаше широк пояс от бодли. Тези растения растат, изобилно посред девствените джунгли на Венецуела и Гвиана. Техните бодли са толкова остри и твърди, че могат да пробият дори подметката на човек.
— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който пръв беше навлязъл между бодлите. — Какво, това път към ада ли е?
— По дяволите! — викна Кармо, който веднага беше отскочил назад. — Горските вещици е трябвало да сложат тук надпис: минаването забранено.
— Ще намерим друг проход — рече каталонецът. — Лошото е, че трябва да бързаме. Ето, вижте!…
— Светлината изведнъж се стопи и мрак нахлу във всяко кътче над джунглата.
— Значи и те ще спрат, нали? — попита Корсарът.
— Да, докато се дигне луната.
— А кога ще стане това?
— В полунощ.
— Добре, пригответе се да бивакуваме.
XXI
В ДЕВСТВЕНИЯ ЛЕС
Докато изчака изгряването на луната, малкият отряд бе се настанил на едно пространство заето от огромните корени на дървото сумамейра, чиито гигантски ствол се издигаше над всички останали дървета. Сумамейрите често достигат шестдесет, дори седемдесет метра височина и от земята тръгват чрез няколко отделни ствола, които образуват странни сводове и могат да служат за заслон на двадесет и повече души. Тук Корсарът и хората му се чувствуваха сигурни, както от нападението на враговете, така и от това на зверовете.
Настанени удобно под този великан на джунглата, хапнаха по един сухар с малко бекон и се уговориха да поспят докато изгрее луната, разделяйки четирите часа, които им оставаха, на четири дежурства. Преровиха тревата от страх да не се крие някоя змия и се излегнаха върху падналите листа под великана на джунглата, а негърът и Кармо останаха да бодърствуват и бдят за сигурността на всички.
Здрачът, който в тези екваториални области трае само няколко минути, вече се стопи и непрогледна тъмнина падна над великата селва. Гласовете на животинския свят замлъкнаха, но не мина много време и странен, дяволски концерт отекна в мрака. Кармо, който не беше свикнал да прекарва нощите си в девствени гори, се сепна. Сякаш глутница кучета лаеше и виеше от високите клони, в съпровода от още по-странни скърцания, наподобяващи стърженето на хиляди скрипци.