— По дяволите! — възкликна Кармо, загледал нагоре. — Какво става там? Човек би казал, че кучетата в тази страна имат крила. Как са се изкачили толкова нависоко? Би ли ми отговорил, черни Моко?
Вместо да отговори, оня започна да се смее.
— А какви са ония другите дето квичат и стържат като триони? — продължи Кармо. — Да не би да са маймуни?
— Не, куме, — отвърна Моко. — Това са жаби и нищо друго.
— Не бях чувал жаби да пеят по този начин…
— Така е, това са жабоци, които издават силен вой и…
Не можа да довърши обяснението си, защото друг, много по-силен и отчетлив вой заглуши жабешкото крякане. Моко вдигна глава и грабна пушката, която лежеше до него Беше напрегнат и явно изплашен.
— Изглежда, че онзи господин, който реве тъй силно, не ще да е жабок, нали куме?
— О, не, това е ягуар.
— Гръм и мълния! Предпочитам да се намирам пред трима души, готови да ме изкормят, отколкото да имам работа с този хищник. Казват, че бил опасен като индийския тигър.
— И като африканския лъв — добави Моко.
— По дяволите, сега ми идва наум, че ако ни нападне, няма да можем да използуваме огнестрелното си оръжие.
— Защо?
— Защото губернаторът и хората му могат да ни чуят и да побегнат.
— Е и какво, с ножове ли да посрещнем ягуара?
— Не, със саби.
— Бих искал да те видя, като дойде ягуарът.
— Не ми пожелавай това, драги Моко.
Втори рев, по-силен от първия и съвсем наблизо до флибустиерите, разтърси гората.
— Дявол го взел! — промълви Кармо, който почна да става неспокоен. — Работата става сериозна.
В този момент видя Корсарът да отмахва мантията си, която му служеше за завивка и да се надига.
— Какво чувам? Ягуар ли? — попита той със спокоен глас.
— Да, коменданте.
— Далеч ли е?
— Не, и изглежда се насочва към нас.
— Каквото и да стане, не използувайте огнестрелното оръжие.
— Този звяр ще ни разкъса.
— А, не се знае… — отвърна Корсарът.
Свали мантията си, сгъна я грижливо и я уви около лявата си ръка, после извади сабята и се изправи.
— Откъде идеше ревът?
— От онази страна, коменданте.
— Ще го почакаме.
— Да събудя ли каталонеца и Ван Щилер?
— Излишно е, ние сме достатъчни. Запазете мълчание и съживете огъня.
Иззад дърветата се чуваше глухото ръмжене на хищника и шумоленето на сухи листа. Изглежда бе надушил човешкото присъствие и се приближаваше предпазливо.
Застанал неподвижен край огъня, със сабя в ръка, Корсарът се вслушваше напрегнат и не сваляше очи от близките храсти. Кармо и негърът бяха застанали зад него, първият въоръжен със сабя, а другият с пушка, която държеше за цевта, за да му послужи като боздуган.
По едно време ръмженето и шумоленето на листата престанаха. Корсарът се бе навел напред, за да чува по-добре и изведнъж погледът му срещна две светящи точки — неподвижни и фосфоресциращо зелени.
— Ето го там, коменданте — прошепна Кармо.
— Виждам го — отвърна Корсарът все със спокоен глас.
— Готви се да ни нападне.
— Чакам го.
Ягуарът се бе спрял на тридесет крачки от бивака — твърде кратко разстояние за подобни хищници, чийто скок е по-дълъг от този на тигъра — но все още не се решаваше да нападне. Тревожеше го огънят, който гореше в основата на дървото, а може би и решителното държане на Корсара. Остана скрит в гъсталака и после изведнъж двете светещи точки изчезнаха.
— Отиде си — рече Кармо и въздъхна. — Дано кайманите го налапат, та да не остане следа от него.
— Май че той ще изяде кайманите, куме — рече негърът.
Корсарът остана няколко минути неподвижен на мястото си, без да отпуска сабята, после, като не чу повече нищо, прибра я в ножницата, разстла мантията, легна в подножието на дървото и каза съвсем просто:
— Ако се върне, събудете ме.
Кармо и африканецът се отдръпнаха зад огъня, напрягайки обаче постоянно слух, защото не бяха съвсем сигурни, че жестокият хищник си е отишъл окончателно. В десет часа събудиха Ван Щилер и каталонеца, предупредиха ги за близостта на звяра и побързаха да си легнат до Корсара, който кротко спеше, сякаш се намираше в каютата си на „Мълния“.
Втората смяна дежурство мина по-спокойно, макар че на няколко пъти Ван Щилер и неговият другар дочуха ръмженето на ягуара в леса.
В полунощ луната се показа на ясното небе и Корсарът, който вече бе станал, даде знак за тръгване, като се надяваше с бърз ход да настигне през следващия ден смъртния си враг.