Пътеката, проправена от губернатора вече не бе различима, но това не разтревожи Корсара и хората му. Те вече знаеха, че той се движи на юг, за да се скрие в Гибралтар, и сега те държаха същата посока, като се упътваха с компас, убедени, че рано или късно ще го настигнат.
Вървяха вече четвърт час, проправяйки си с трудност път сред клоните, лианите и чудовищните корени, когато каталонецът, който вървеше начело, изведнъж спря.
— Какво има? — попита Корсарът, който идваше след него.
— Причу ми се някакъв странен шум.
— Какъв по-точно?
— Струва ми се, че някой върви успоредно с нас отвъд гъсталака.
— Какво чу?
— Чупене на клони и шумолене на листа.
— Да не би да е някой от охраната на губернатора?
— Хм… Би трябвало да са по-далеч.
— Тогава ще е някой индианец.
— Може би, но се съмнявам? Я чуйте! Някой чупи клони на няколко крачки от нас.
— Ако гъсталакът не беше тъй непрогледен, можеше да идем да проверим кой ни преследва — рече Корсарът, който вече бе изтеглил сабята си.
— Да опитаме ли, синьор?
— Ще си оставим дрехите на тия бодли, но все пак възхищавам се на смелостта ти.
— Благодаря — отвърна испанецът. — Тези думи казани от вас струват много. Какво да правим?
— Ще продължим със саби в ръце. Не разрешавам да се използуват пушки.
Отрядът пое отново, напредвайки бавно и предпазливо.
Бяха стигнали до един тесен проход между високите палми, около които се виеха лианови мрежи, когато изведнъж някаква тежка маса се стовари върху испанеца, който вървеше начело и тутакси го повали на земята.
Нападението бе така неочаквано, та флибустиерите отначало помислиха, че някой огромен клон се е стоварил върху нещастния испанец, но едно глухо ръмжене, произтичащо от тази маса, им подсказа, че това е звяр. Отначало испанецът бе надал вик на ужас и веднага се опита да се освободи от тази маса, която го притискаше към земята.
— Помощ, ягуарът ме разкъсва! — извика.
Преминал първия миг на вцепенение, Корсарът веднага се хвърли на помощ на нещастния човек. Бърз като мълния, той заби сабята си в тялото на звяра. Наранен, ягуарът пусна каталонеца и се обърна към новия си противник, като се опитваше да скочи отгоре му. Корсарът бързо се отдръпна и като насочи върха на сабята си към хищника, за миг нави наметалото около лявата си ръка.
Животното като че ли се поколеба, после скочи напред със страшен рев. Тялото му срещна Ван Щилер, който веднага се строполи, после се обърна към Кармо и се опита да го повали с удар на лапата си. За щастие Корсарът не остана да гледа безучастно. Той втори път се хвърли върху звяра, като нанасяше удар след удар, без много да го доближава, за да не се изложи на острите му нокти. Звярът ръмжеше и отстъпваше и все търсеше да намери сгода за нов скок, но Корсарът не го оставяше. Вече тежко наранен, ягуарът изведнъж се извърна и със силен скок излетя между клоните на близкото дърво, където се скри сред големите листа, надавайки проточен вой.
— Назад! — викна Корсарът, защото се опасяваше да не би да скочи отгоре им.
— Гръм и мълния! — провикна се Ван Щилер, който се бе изправил и съвзел от уплахата. — Защо не застреляме тая гад?
— Никой да не открива огън — отвърна Корсарът.
— Аз се готвех да му счупя главата — рече един глас зад него.
— Жив ли си още? — възкликна Корсарът.
— Да, но за това дължа благодарност на ризницата от бизонска кожа, която нося под куртката си — рече каталонецът. — Ако не беше тя, щеше да разсече гърдите ми с един-единствен замах.
— Внимавайте! Готви се пак да скочи! — викна Кармо. Още не завършил думите си и звярът се хвърли върху тях, описвайки парабола от шестседем метра. Падна почти до краката на Корсара, но не му достигнаха сили да се хвърли втори път. Сабята на страшния корсар се заби в гърдите му, а африканецът пръсна черепа му с приклада на пушката.
— Върви по дяволите! — викна Кармо и му отпрати силен ритник, за да се увери, че звярът е мъртъв. — Що за чудовище беше това?
— Сега ще разберем — рече каталонецът и като го хвана за опашката, повлече го към онова малко пространство огряно от луната.
— Не е много тежък, но я вижте какви нокти!… Като стигнем в Гибралтар, ще ида да запаля една свещ на мадоната от Гвадалупа.
XXII
ПОДВИЖНАТА САВАНА
Животното, което ги бе нападнало тъй дръзко, приличаше на африканска лъвица, но бе много по-дребно — дължината му не беше повече от метър и петнадесет, нито височината по-голяма от шестдесет, измерена от рамото. Главата му беше кръгла, тялото издължено, половин метрова опашка, остри и дълги нокти, с гъста, но къса козина, жълто-червеникаво на цвят, който по гърба му потъмняваше, а под корема избледняваше.