Само с един поглед каталонецът и негърът веднага бяха разбрали, че се отнася за едно от ония животни, които местното население нарича мицгли, кугуар или пума, а ние в Европа често назоваваме и като американски лъв.
Тези зверове, които се намират в голям брой и сега, било в Южна или Северна Америка, макар и сравнително дребни на ръст, са ужасно жестоки и нападателни. Обикновено живеят в горите, където поголовно изтребват маймуни, защото лесно се катерят и по най-високите дървета. Понякога се приближават и до населени места, където нанасят огромни щети на скотовъдците. За една само нощ могат да издавят до петдесет глави добитък, като се задоволят да пият само кръвта, която блика от вратните им вени. Ако не са гладни, не нападат човека, но когато нуждата ги подтикне, са безогледно смели.
Малкият отряд остави трупа на кугуара и продължи пътя си през безкрайната джунгла, отваряйки си път сред лианите и коренищата, които сечеше с навахи. Скоро стигна До една площ, просмукана от вода. Струваше им се, че вървят върху огромен сюнгер и всеки миг могат да затънат. Може би наблизо се намираше някоя от така наречените подвижни савани, чието дъно се състои от плаващи пясъци, които за миг всмукват всяко живо същество.
Каталонецът, който познаваше тези места, бе станал необикновено предпазлив. Той опипваше почвата пред краката си с един клон, като същевременно внимаваше и за змии, които се намират в голям брой точно по влажните места на джунглата. В тъмнината можеше да сложи крак върху някоя урулу — змия на бели ивици и кръст на главата, чието ухапване парализира веднага засегнатия крайник, или върху някоя коралова змия, тънка и зелена като лианите, чието ухапване е смъртоносно.
По едно време каталонецът спря.
— Пак ли кугуар? — попита Кармо, който вървеше след него.
— Не смея да навлизам повече, докато не изгрее слънцето — отвърна.
— Защо?
— Почвата под краката ми подава, синьор. Това означава, че сме близо до подвижната савана.
— Ще загубим ценно време.
— След половин час ще съмне, а да не би да смятате, че бегълците не се натъкват на същите препятствия?
— Съгласен съм. Да изчакаме изгрева на слънцето.
Излегнаха се в подножието на едно дърво и нетърпеливо зачакаха разкъсването на мрака.
Мълчалива до този момент, гората бавно почна да се огласява от най-странни шумове. Хиляди жаби закрякаха в оглушителен хор, чуваше се лай, мучене, крясъци, гъргорене, сякаш хиляди болни правеха гаргара, после чукане, чаткане и скърцане, та човек би казал, че безброй дърводелци, скрити сред листата режат с триони. От време на време отекваха писъци и свирки, които караха флибустиерите да дигат глави. Те идваха от едни малки по размер гущери, които можеха да се съревновават по гласовитост с локомотивните свирки.
Звездите вече избледняха и зората почна да пропъжда мрака, когато в далечината отекна слаб гърмеж, който не би могъл да бъде сбъркан с жабешкото крякане. Корсарът рязко се надигна.
— Изстрел от пушка ли беше това? — попита той каталонеца, който също бе се изправил.
— Изглежда.
— От тия, които преследваме, нали?
— Предполагам.
— Тогава сигурно не са далеч.
— Може да се лъжете, синьор. Под тези сводове от зеленина ехото се повтаря безброй пъти.
— Вече се развиделява, значи можем да тръгваме, ако не сте уморени.
— Ще почиваме по-късно — рече Кармо.
Зората вече се процеждаше между гигантските листа на дърветата и разбуждаше горските обитатели.
Кълвачи, които тук наричат тукани, с огромен клюн, чиято големина отговаря на тази на тялото им, започнаха да прелитат от дърво на дърво, издавайки неприятно грачене, което наподобява скърцането на зле смазано колело; други птици, скрити зад листака, гугукаха с нисък глас, трети, наречени касики, писукаха и се люлееха върху странните си гнезда във формата на торбички, а грациозните колибри прелитаха от цвят на цвят, като крилати бижута, чиито зелени, турскосини и черни пера блестяха на първите слънчеви лъчи.
Тук-там двойки маймуни се показваха от скривалищата си, протягаха крайниците си и обръщаха муцуни към слънцето. Някои от тях се люлееха на опашките си и издаваха весели викове, други, вместо поздрав, се плезеха и замеряха малкия отряд с плодове. Сред палмовите листи се забелязваха стада от най-дребните маймунки, наречени мико, които човек спокойно би могъл да сложи в джоба си. Те слизаха и се качваха по клоните с необикновена пъргавина и ловяха насекоми, които съставляваха основната им храна. При появата на хората, те спираха своя бяг и ги гледаха отвисоко със своите умни и изразителни очи.