Великолепните палми вече бяха изчезнали, растителността разредяваше и само тук-там се виждаха туфи ибауда вид малки върби, които умират през дъждовния сезон, за да се появят отново през сухия сезон; появиха се ириатриите — странни дървета с издут ствол в долната си част, поддържан на височина от два-три метра от седем-осем дебели корени. Тези дървета достигат двадесет и пет метра височина и чак там листата им се разтварят на всички страни, като чадър.
Скоро обаче и тези последни дървета изчезнаха, за да отстъпят мястото на туфи от калупо — растения, чийто плодове нарязани на парчета и оставени да ферментират, дават едно освежително питие, а малко по-нататък се появиха и първите бамбукови гиганти, високи до двадесет метра.
Каталонецът, който вече навлизаше сред тях, се извърна към флибустиерите и каза:
— Надявам се, че преди да напуснем джунглата, ще приемете по чаша мляко.
— Виж ти! — възкликна Кармо, весело. — Стадо ли откри? В такъв случай можем да хапнем и по един бифтек.
— Засега няма да има никакви бифтеци, защото няма крави наблизо.
— А от къде ще вземем млякото?
— От млечното дърво.
— Да идем да издоим млечното дърво.
Каталонецът взе от Кармо една манерка, приближи се до някакво дърво с широки листа и дебел, гладък ствол, високо повече от двадесет метра и с един удар на тежката си сабя отвори дълбок разрез. Миг след това от тази рана бликна бяла, гъста течност, която напълно приличаше на мляко, дори по вкус. Всички утолиха жаждата си и веднага продължиха пътя си.
Почвата ставаше все по-несигурна под краката им, образувайки локви при всяка стъпка. Орляци водни птици подсказваше близостта на голямо тресавище. Навсякъде прелитаха бекаси анхинга — птици с дълга и тънка шия, поради което ги наричат и птици змии, главата им е съвсем малка, а човката права и остра. След това се мярна онази разновидност на водни патици, които се срещат само в саваните — дребни, не по-големи от сврака, с тъмнозелени пера, завършващи в тъмновиолетово.
Испанецът вече бе започнал да забавя крачката си от страх да не затъне, когато проточен, дрезгав вик се чу някъде пред тях, последван от плясък на вода.
— Водата!
— Но като че ли освен водата има и някакво животно — рече Кармо.
— Да, викът на ягуар.
— Лоша среща — измърмори Кармо.
Спряха и отпуснаха крак върху корените на голямо бамбуково дърво, за да не затънат в тинята, като междувременно извадиха и сабите. Викът на звяра не се повтори, но до тях долитаха глухи хъркания и ръмжене, което явно показваше, че ягуарът нещо не е доволен.
— Може би животното лови риба — рече каталонецът.
— Как така риба? — попита Кармо недоверчиво.
— Изненадва ли ви?
— Доколкото знам ягуарите не притежават въдици.
— Но затова, пък имат нокти и опашка.
— За какво може да им послужи опашката?
— За да примамят рибата.
— Любопитен съм да знам как. Може би закачат в края й червейчета, а?
— Нищо подобно. Те само отпускат опашката си и леко гладят водната повърхност с дългите й косми. Останалото е ясно. Хищните риби рахе, пираниа и рибата торпедо, надявайки се, че им е паднала дългоочакваната жертва, се нахвърлят стръвно, но тогава ягуарът със светкавично движение на лапата си сграбчва лакомеца.
— Виждам го — рече в този момент негърът, който поради високия си ръст виждаше по-далеч от другите.
— Кого? — попита Корсарът.
— Ягуара — отвърна Моко.
— Какво прави?
— Като че ли дебне на брега на саваната.
— Далеч ли е?
— На петдесетина метра.
— Да идем да го видим — рече Корсарът с решителен тон.
— Бъдете предпазлив, синьор — посъветва го каталонецът.
— Ако не ни препречи пътя, няма да го нападаме.
Слязоха от бамбуковите корени и прикривайки се зад храстите, тръгнаха мълчаливи един след друг с извадени саби. След двадесетина крачки стигнаха до брега на обширното тресавище. Това бе саваната, или с други думи тинест басейн, образуван от изтичащите се води на джунглата. Черните му води, в които гниеха растителните остатъци, изпускаха отровни изпарения, причиняващи ужасни трески.
Тук навсякъде се виждаха какви ли не водни растения. Цели храсти от мукумуку, с големи плаващи листа, големи петна от змийско грозде, чиито сърцевидни листа стърчаха над водата, както и великолепните виктория-регия — най-големите сред водните растения, чиито листа достигаха до метър и половина окръжност. Приличаха на огромни тигани заради извитите си краища, но защитени с истинска арматура от остри бодли. Сред тях се пъстрееха онези нежни водни цветя, сякаш направени от бяло кадифе на огненочервени райета.