Едва що успели да хвърлят поглед на саваната, флибустиерите чуха съвсем близо до тях глухо ръмжене.
XXIII
ДВУБОЙ НА ЖИВОТ И СМЪРТ
На петдесет стъпки от тях, в края на туфа дървета боабаб, един звяр с гордата осанка на тигър, макар и по-дребен, дебнеше край брега на саваната, в онази поза, която заемат котките преди да скочат върху мишка.
Дължината му беше повече от два метра, следователно един от най-големите екземпляри на рода си, с опашка достигаща осемдесет и повече сантиметра, с къс и як врат като на млад бик, яки, мускулести крака, въоръжени със страшни нокти. Козината му беше необикновено красива, гъста и мека, жълто-червеникава в основата си, опръскана с черни петна, по-дребни по хълбоците, а по гърба му едри, сливащи се в ивица.
За флибустиерите не беше трудно да разпознаят в това животно най-опасният хищник на двете Америки — ягуарът, който е по-опасен от когуара, а може би и от сивите мечки в Скалистите планини.
Живеят, най-вече във влажните гори и бреговете на саваните и големите реки, особено на Рио де ла Плата, Амазонка и Ориноко. Пораженията, които тези зверове нанасят, са ужасни; нападат всички живи същества, понеже апетитът им е ненаситен. От тях не могат да убегнат нито маймуните, предвид бързината, с която ягуарите се катерят по дърветата, нито добитъкът и конете от чифлиците, над които хищникът връхлита отгоре и пречупва с един удар на лапата си гръбначния им стълб. Дори големите костенурки аруа не са пощадени, защото дългите и остри нокти на ягуара изтръгват вкусното им месо изпод твърдата черупка. Затова пък хранят дълбока ненавист към кучетата, и макар да не обичат твърде месото им, ги давят посред бял ден в индианските селища. Няма пощада и за хората и много нещастни индианци стават жертва на тия свирепи животни.
Ягуарът, който дебнеше на брега на саваната, сякаш не беше забелязал близостта на флибустиерите, защото не прояви никакво безпокойство. Бе приковал очи в мътните води на голямото тресавище и явно следеше някаква своя жертва, която се криеше под широките листа на водните лилии. Леко помръдваше мустаци, показвайки по този начин нетърпението и яда си, а дългата му опашка описваше бавни полукръгове, без да издава никакъв шум.
— Какво чака? — попита Корсарът, който изглежда беше забравил Ван Гулд и хората му.
— Дебне някаква жертва — отвърна каталонецът. — Вижте там, под листата — не ви ли се мярка някаква муцуна?
— Това е краят на муцуната на кайман — обади се негърът.
— Кайман ли? — попита Корсарът.
— Да, господарю.
— Нима дръзват да нападат тия страшни влечуги?
— Да, синьор — рече каталонецът. — Ако запазим мълчание, ще присъствуваме на страшна борба.
— Да се надяваме, че няма дълго да продължи.
Групата не чака дълго. Листата на водните лилии се разместиха и се появиха две огромни челюсти с дълги, триъгълни зъби.
Като видя кайманът да се приближава, ягуарът се повдигна и леко отстъпи, но това движение не бе продиктувано от страх, а явно да привлече неприятеля си на сушата и го лиши от най-важното средство за отбрана — подвижността.
Подлъган от този ход, кайманът удари силно с опашка по водата, вдигайки цял гейзер от пръски и водни лилии и и се насочи стремително към брега. Щом стъпи на сушата, флибустиерите видяха един огромен кайман, дълъг почти пет метра, с гръб покрит с водни лишеи и треви, порасли на калта, загнездена между едрите му кокалени люспи. Отърси се от водата, стъпи здраво на късите си задни крака и издаде вик, подобен на плача на новородено дете, който би трябвало да бъде вик на предизвикателство.
Вместо да го нападне, ягуарът направи нова крачка назад и остана сгърчен, готов за скок.
Царят на джунглата и царят на блатната савана се гледаха няколко минути мълчаливо с жълтите си очи, които изпускаха свирепи отблясъци, после ягуарът издаде къс рев и съскане, като ядосана котка.
Ни най-малко уплашен, кайманът изкачи тинестия бряг, като размахваше тежката си опашка наляво и надясно.
Това беше очакваният момент от хитрия ягуар. Щом видя противника си излязъл на сушата, отскочи като пружина, полетя и се стовари върху него, но макар ноктите му Да бяха здрави като стомана, срещнаха бронята на влечугото, която и куршум мъчно може да пробие. Бесен от неуспеха на това първо нападение, извърна се мълниеносно и удари каймана с лапата по главата, изтръгвайки едното му око, после с нов скок се отдръпна.