— А отговорите му могат да го помилват — добави Корсарът. — Хайде, ще говориш ли?
— Не — отвърна пленникът.
— Обещах да ти пощадя живота.
— А как да ви вярвам?
— Какво?… А ти знаеш ли кой съм?
— Един флибустиер.
— Флибустиер, който се казва Черният Корсар.
— Пресвета Богородице от Гвадалупа! — възкликна испанецът и побледня. — Черният Корсар тук!… Дошли сте да избиете всички ни и отмъстите за брат си, Червеният Корсар, нали?
— Да, ако не искаш да говориш — отвърна флибустиерът с глух глас. — Ще унищожа всички ви, от Маракаибо няма да остане камък върху камък!
— В името на всички светци!… Вие тука?… — повтори пленникът, който още не се беше съвзел от изненадата.
— Говори!
— Излишно е, вече съм мъртъв…
— Черният Корсар е джентълмен, знай това, а един джентълмен винаги е държал на думата си — отвърна капитанът с тържествен глас.
— Тогава разпитайте ме.
III
ПЛЕННИКЪТ
По даден знак на капитана, Ван Щилер и Кармо повдигнаха пленника и го сложиха да седне до едно дърво, без Да развързват ръцете му, макар да бяха сигурни, че няма Да направи какъвто и да е опит за бягство. Корсарът седна насреща му върху огромен корен, който излизаше от земята като гигантска змия, а двамата флибустиери заставаха встрани на гъстия храсталак, тъй като не бяха още съвсем сигурни дали пленникът е сам.
— Кажи ми — рече Корсарът след няколко минути мълчание, — брат ми още ли е на показ?
— Да — отвърна пленникът. — Губернаторът нареди да виси три дни и три нощи, преди да хвърлят трупа на зверовете в гората.
— Вярваш ли, че ще можем да откраднем трупа?
— Може би, тъй като нощем има само един часови на пост на „Пласа де Гранада“. Петнадесетте обесени вече не могат да побегнат.
— Петнадесет!… — възкликна Корсарът с глух глас. — Значи жестокият Ван Гулд не е пощадил нито един.
— Ни един.
— И не се ли страхува от отмъщението на флибустиерите от Тортуга?
— Маракаибо е добре снабден с топове и войска.
— Какво могат да ни направят на нас топовете? — рече. — Нашите абордажни саби струват много повече; това видяхте при нападението на Сан Франциско ди Кампече, при Сан Агостино край Флорида и при други още битки.
— Вярно е, но Ван Гулд се чувствува сигурен в Маракаибо. — Е, ще видим, когато навлезем в залива с Олонеца.
— Олонеца! — прошепна испанецът и потръпна от ужас.
Изглежда Корсарът не обърна внимание на уплахата на пленника, защото подхвана, сменявайки тона:
— Какво правеше в тази гора?
— Наблюдавах брега.
— Сам ли?
— Да, сам.
— Страхувахте се да не ви изненадаме?
— Не отричам, защото бяхме известени за някакъв съмнителен кораб, който кръстосвал из залива.
— Моят?
— Щом сте тук, значи онзи кораб е бил вашият.
— Така че губернаторът е побързал да се укрепи, нали?
— Нещо повече: изпрати доверени лица в Гибралтар да предупредят адмирала.
Този път потръпна Корсарът, ако не от страх, то от безпокойство.
— Аха! — рече той и силно пребледня. — Значи корабът ми е в опасност. — Но повдигайки рамене, добави: — И все пак, когато флотата на адмирала стигне до Маракаибо, аз ще бъда на борда на „Мълния“.
Изправи се рязко и подсвирна на двамата флибустиери, които стояха на стража встрани и рече кратко:
— Тръгваме.
— А с този човек какво да правим? — попита Кармо.
— Водете го с нас; отговаряте с живота си за него, ако ви побегне.
— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер. — Ще го държа за колана, да не му мине въобще наум да бяга.
Тръгнаха отново един след друг, в индианска нишка — Кармо най-отпред, а Ван Щилер последен, зад пленника, за да не го изгуби от поглед дори за секунда.
Започваше да се разсъмва. Мракът бързо се отдръпваше, подгонен от розовата светлина, плъзнала по небето и по върховете на гигантските дървета в джунглата. Маймуните, които са тъй многобройни в Южна Америка, особено във Венецуела, се събуждаха, изпълвайки леса със странни пясъци. По върховете на грациозните палми, наречени асаи, с тънък и елегантен ствол, сред зеления листак на огромните ериодендрони, сред дебелите лиани сипос, които се вият около дърветата или се вплитат във въздушните корени на ароидеите и на изящните бромелии с отрупани клони от яркочервени цветове, подскачаха като палави дяволчета всякакви видове маймунки. Тук можеха да се видят цели племена от мико, най-грациозните, пъргави и интелигентни маймуни, макар да са тъй дребни, че човек може да ги сложи в джоба си; виждаха се и цели колонии от червени сауи, малко по-едри от катерица, с разкошна грива, която ги оприличава на лъвчета; после стада от моно, най-мършавите сред маймуните, с тъй дълги ръце и крака, че приличаха на огромни паяци, както и рояци прего — четириръки, които са ужас на нещастните плантатори, защото опустошават всичко.