— Погледни нагоре, не виждаш ли да лети една едра птица? Това е птицата гуле-гуле. А ето още една, а след нея и други.
— Убий я с един куршум, ако те бива — рече подигравателно Кармо. — Пък и нямам доверие в твоите гуле-гуле.
— Не настоявам, че мога да улуча, но ако не знаеш, ще ти кажа, че тези птици ще ни посочат къде да открием превъзходен дивеч.
— Какъв, например?
— Диви прасета.
— Я обясни по-ясно, че както ми се е дояло свинска пържола, хич не ми е до шеги.
— Тия птици, които имат необикновено остър поглед, откриват отдалеч дивите прасета и бързат да напълнят стомаха си…
— Със свинско!
— Нищо подобно. С червеи и насекоми, които прасетата изравят с муцуните си, докато търсят корени и луковици.
— Много добре. Тогава да проследим птиците, докато не сме ги загубили от погледа си и да бъдем готови. Ами ако испанците чуят изстрелите ни?
— Тогава Корсарът ще остане без обяд.
— Говориш като напечатана книга, приятелю. По-добре да ни чуят и си напълним тумбаците, отколкото да останем без сили и да не можем да ги преследваме.
— Тихо!
— Какво, прасетата ли?
— Не знам, някакво животно се приближава към нас. Не чуваш ли шумоленето на листата?
— Да, чувам.
— Да бъдем готови за стрелба.
XXIV
ПАТИЛАТА НА КАРМО
На около четиридесет крачки от двамата ловци листата леко се размърдаха и те побързаха да се скрият зад един дебел ствол. Тук-там клоните изпукаха, сякаш животното се двоумеше кой път да хване. Изведнъж обаче Кармо видя храсталака пред него да се разтваря и да се появява някакво животно, дълго половин метър, с черно-червеникава козина, къси крака и космата опашка. Кармо не знаеше що за екземпляр бе това, нито дали месото му е ядивно, но понеже бе точно пред него, прицели се и гръмна. Животното падна, но веднага стана и бързо изчезна в гъсталака, което говореше, че не е тежко ранено.
— Акулите да ме погълнат! — изруга Кармо. — Не го улучих, но не ми се вярва да стигне далеч.
Втурна се напред без да губи секунда, с надежда да догони жертвата си, без да обръща внимание на каталонеца, който му викаше:
— Пази си носа!
Животното тичаше с всички сили, вероятно да стигне до хралупата си, но Кармо не бе по-малко бърз и го следваше отблизо.
— Ах, негоднико — крещеше, — и в миша дупка да се скриеш, пак ще те напипам.
Нещастното животно не спираше, но явно губеше сили. От петната кръв, които оставаха след него по тревата ставаше ясно, че куршумът на флибустиера го е засегнал. Полека-лека забави хода си и накрая спря до дънера на едно дърво. Смятайки, че вече е в ръцете му, Кармо скочи отгоре му. Неочаквано, обаче, бе залят от такава ужасна смрад, че падна възнак, сякаш бе задушен на място.
— По дяволите! Дано да пукне тая гад! — викна, после почна да киха безспирно и не можа да продължи клетвите си.
Каталонецът дотича да му помогне, но стигнал на десетина метра от него спря и запуши с пръсти носа си.
— Карамба! — викна. — Казах ли ти, кабалеро, да не бързаш? Ето, сега сте парфюмиран за цяла седмица. Нямам сили да стигна до вас.
— Без шеги, приятелю. Да не съм чумав? — рече Кармо — По-добре ми кажи защо ми се гади, сякаш ме е хванала морската болест? Ох, ще умра?
— Бягайте от тук веднага, махнете се от тази ужасна миризма, полепнала по храстите.
Кармо се надигна с мъка и тръгна към каталонеца, но Последният бързо се отдръпна.
— Дявол да го вземе! Страх ли те е? Как ще се върна при другите? Всички ще избягат от мен, дори комендантът.
— Трябва да се оставиш да те опуша — рече каталонецът, който с мъка сдържаше смеха си.
— Да ме опушиш? Като херинга?
— Точно така, кабалеро.
— Я ми обясни, приятелю, как се случи всичко това? Това животно ли изпусна онази отвратителна миризма на гнил чесън, от която в стомаха ми се повдига?
— Това животно се нарича скунс и е едно от най-отвратителните вонящи животни. На смрадта му не издържат дори и кучетата. Миризмата си изпуска от едни жлези, които се намират под опашката му. Опръска ли те течността?
— Не, защото беше надалеч.
— Бил си късметлия. Ако само една капка бе попаднала върху дрехите ти, трябваше да продължиш пътя си гол като Адам. Затова сега ще те окадя.
— По дяволите всички скунсове! Как ще се явя пред нашите приятели? Те ни чакат с дивеч, а аз им влача таи адска смрад…
Испанецът не можа да му отговори, понеже се задавяше от смях.
Край бивака срещнаха Ван Щилер, който бе тръгнал да ги посрещне; смяташе, че мъкнат едър дивеч. Като подуши миризмата, която Кармо изпускаше, побегна назад и запуши носа си.
— Ето, сега всички ще ме избягват, сякаш съм болен от холера — изстена Кармо. — Иде ми да се хвърля в тресавището.