— Не мърдай и чакай докато се върна — рече каталонецът.
Кармо кимна примирително с глава и седна натъжен под едно дърво.
След като осведоми Корсара за комичното приключение, каталонецът влезе в гората заедно с Мокои набра някакви треви, наподобяващи сухите пиперови клонки, и ги постави на двадесет крачки от Кармо, след което ги подпали.
— Стой на пушека, да те окади от всички страни — рече той на Кармо, засмя се и побягна. — Ще те чакаме за обяд.
Примирен, Кармо се изложи на гъстия дим, решен да не мърда, докато ужасната смрад изчезне от него. Горящите съчки изпускаха лютива миризма, от която нещастният флибустиер плачеше като дете.
Половин час по-късно, усещайки едва предишната миризма по себе си, Кармо реши да се отдръпне от огъня и да тръгне към бивака, където другарите му бяха заети да си поделят една голяма костенурка, уловена от тях край саваната.
— Разрешете да се присъединя — рече той някак си свенливо.
— Сядай — отвърна му Корсарът. — Предполагам, че занапред ще стоиш по-далеч от подобен „дивеч“.
— Обещавам ви, коменданте. По-скоро бих се хванал с ягуарите и когуарите, отколкото с тази леш.
— Поне навътре ли бяхте в гората, когато стреляхте?
— Надявам се, че гърмежите не са били чути надалеч — отвърна каталонецът.
— Няма да ми е приятно, ако бегълците заподозрат, че някой ги преследва.
— Аз пък мисля, че те са напълно сигурни в това, капитане.
— От какво заключаваш?
— От бързия им ход. По този час вече трябваше да сме ги настигнали.
— Може би има и друга причина, която кара Ван Гулд да бърза.
— И коя е тя, синьор?
— Страхът, че Олонеца ще връхлети над Гибралтар.
— Ако това трябва да се случи, аз няма никога да се сражавам срещу сънародниците си, синьор — рече каталонецът с развълнуван глас. Що се отнася до Ван Гулд фламандеца, готов съм да ви помогна, но нищо повече. Предпочитам да ме обесите.
— Похвална е привързаността ти към отечеството — отвърна му Черният Корсар. — Щом настигнем Ван Гулд, ще те пусна да идеш и защитаваш Гибралтар, ако пожелаеш.
— Благодаря, кабалеро. Дотогава ще бъда на ваше разположение.
— Тогава да тръгваме, за да го настигнем наистина.
Събраха оръжието си и малкото запаси храна, с която още разполагаха, и поеха отново покрай саваната.
Горещината бе голяма, още повече по тия места няма сенки, но флибустиерите, навикнали на високите температури на Мексиканския залив и Карибско море, не страдаха много. И все пак от тях се стичаше обилна пот и ризите им, мокри, лепнеха по гърбовете. На всичкото отгоре падащите косо слънчеви лъчи се отразяваха като от огледало от водите на мочурливата савана и заслепяваха болезнено очите на хората, и без това задъхани от опасните миазми, които се издигаха над блатната повърхност под формата на облак миазми, които можеха да причинят ужасната блатна треска: За щастие, към четири часа следобед зърнаха отсрещния бряг на саваната, който се врязваше в джунглата като гърло на бутилка. Флибустиерите и каталонецът, които вървяха бързо, макар да бяха капнали от умора, се готвеха да свият към джунглата, когато негърът, който идваше последен им показа нещо червено да се поклаща върху един от родните ръкави на блатото.
— Прилича ми на птица — рече Кармо.
— А мен повече на испанска шапка — отвърна каталонецът. — Не виждате ли, че има и перчем от черни пера?
— Кой може да го е хвърлил в блатото?
— Мисля, че е нещо по-лошо, синьор — рече каталонецът. — Може би тази шапка е на някой нещастник, който е погълнат от тинята.
— Да идем да видим.
Отклониха се от пътя си и се насочиха към въпросното място, където установиха, че това наистина е копринена испанска барета на червени и жълти ивици, украсена с пера. Стоеше на дъното на една вдлъбнатина в тинята, от която се показваха върховете на нещо като колчета, но цветът им накара флибустиерите да потръпнат.
— Пръсти на човешка ръка! — възкликнаха Кармо и Ван Щилер.
— Казах ли ви, кабалеро, че под тази барета се крие човешки труп — рече каталонецът с покрусен тон.
— Кой може да е този нещастник, погълнат от тресавището? — попита Корсарът.
— Някой войник от охраната на губернатора — отвърна каталонецът. — Май че съм виждал тази барета върху главата на Хуан Бареро.
— Значи Ван Гулд е минал от тук… каква ужасна смърт.
— Най-ужасната, синьор. Да те погълне тази лепкава и воняща тиня ми се струва най-мъчителната смърт.
Канеше се да подкани другарите си да продължат пътя си, когато един проточен писък със странни извивки, дошъл откъм най-гъстата част на джунглата, го спря.