— Какво е това? — попита той каталонеца.
— Не бих могъл да кажа — отвърна оня и хвърли неспокоен поглед към гигантските дървета.
— Да не е птица, която пее по този начин?
— Никога не съм чувал този писък, синьор.
— А ти, Моко? — попита го Корсарът.
— Нито аз, капитане.
— Да не е някакъв сигнал?
— Страхувам се, че е така — отговори каталонецът.
— От твоите съотечественици?
— Хм… — изсумтя колебливо испанецът. — Страхувам се, че скоро ще имаме работа с индианците.
— Индианци, изпратени от губернатора срещу нас? — попита Корсарът и сбърчи вежди. — Тогава сигурно знае, че го преследваме.
— Вероятно.
— Ако са индианци, надявам се лесно да ги прогоним.
— Няма да е така лесно, дори по-лесно щеше да е, ако имахме работа с бели. Засадите на индианците са крайно опасни.
— Ще се постараем да не ни изненадат. Заредете пушките си и не щадете барута. Губернаторът вече знае, че сме по петите му, така че не е толкова важно ако чуе гърмежите ни.
— Хайде да идем да видим индианците на тази страна — каза Кармо. — Мисля, че нито са по-хубави, нито по-грозни от другите.
— Пазете се от тях, кабалеро — рече каталонецът. — Червените хора на Венецуела са човекоядци и ще са много доволни да ви сложат на шиша.
— Добре се наредихме! — обади се Кармо. — Ван Щилер, приятелю, готви се да защитаваме собствените си котлети.
XXV
ЧОВЕКОЯДЦИТЕ ОТ ДЕВСТВЕНИЯ ЛЕС
Навлязоха в джунглата с милиони палмови дървета. Наоколо им се извисяваха, редом с палмите, дърветата свещници, наречени така поради странното разположение на клоните им, дървото кари, вид палма с бодливо стебло, покрай което човек мъчно можеше да се провре, следваха други палми, безкрайно високи и с листа като ветрило, наречени мирити, както и дебели, яки лиани, на които тук казваха сипо и индианците използуваха за строеж на колибите си.
Страхувайки се от неприятни изненади, те напредваха крайно предпазливо и се взираха в гъсталака, където индианците биха могли да се крият. Писъкът повече не се повтори, но всичко подсказваше, че от тук бяха минали хора. Птиците бяха изчезнали, както и маймуните, безсъмнено изплашени от своите вечни неприятели индианците, които са много лакоми за тяхното месо.
Тук-там виждаха пречупени клони, размърдани листа, отсечени наскоро лиани, от които продължаваха да сълзят капки мъзга.
Движеха се предпазливо от два часа, стараейки се да поддържат посоката си на юг, когато на известно разстояние се чуха ония извивки на гласа, които напомнят бамбуковите свирки на индианците.
С един жест, Корсарът спря движението на колоната.
— Това е някакъв сигнал, нали? — попита той каталонеца.
— Да, синьор — отвърна оня. — Тук вече не можем да се излъжем, изглежда индианците са наблизо.
— Какво ме съветваш? Да чакаме да се покажат или да продължим пътя си?
— Ако ни видят да спираме, могат да помислят, че ни е страх. Нека продължим, синьор, а първите, които ни се изпречат, ще повалим.
Извивките на свирката се чуха по-наблизо. Изглежда излизаха от гъста купчина палми кари — дървета, които представляваха непреодолимо препятствие с острите шипове на стволовете си.
— Ван Щилер, опитай се да заставиш този тайнствен свирач да замлъкне — рече Корсарът.
Морякът, който доста години бе буканиер и стреляше отлично, насочи пушката си към гъсталака и се опитваше да открие мястото, където листите се размърдват. Последва оглушителен гръм, съпроводен от остър вик, който се смеси със смеха на невидимите индианци.
— По дяволите! — възкликна Кармо. — Не улучи.
— Гръм и мълния! — викна Ван Щилер гневно. — Ако беше попаднал на мушката ми, нямаше да му е до смях.
— Няма значение — рече Корсарът, — сега знаят, че сме въоръжени и ще бъдат по-предпазливи. Напред, морски вълци.
Джунглата бе станала мрачна и дива. Под гъстия свод от зеленина, който не пропускаше ни един слънчев лъч, флибустиерите се намериха сред хаос от дървета и гигантски листа, чудовищно преплетени лиани и корени. Под тези тропически колоси тегнеше влага и горещина, като в парник, от което смелите моряци бяха плувнали в пот. С пръст на спусъка, наострени уши и очи нащрек, групата предпазливо напредваше в плътна индианска нишка.
След тези два сигнала, никакъв звук не наруши дълбоката тишина на леса, но Корсарът и другарите му чувствуваха, че врагът, който така грижливо се спотайваше, не е далеч.
Бяха стигнали до едно трудно проходимо и мрачно място, когато изведнъж видяха каталонецът да се навежда рязко и бързо да се отмества зад едно дърво. Във въздуха се чу леко свистене, после на един клон, който се намираше на човешки бой, се заби стрела.