— Внимавайте! — викна испанецът.
Кармо, който беше зад него, изтрещя с аркебуза си. Боботенето още не бе затихнало, когато от гъсталака долетя проточен вик на болка.
— Ура! Ударих го! — викна Кармо.
— Пазете се! — викна в същия момент каталонецът.
Четири-пет стрели дълги около метър просвириха между флибустиерите, които мигновено залегнаха.
— Там, в оня храсталак! — викна Кармо.
Ван Щилер, негърът и каталонецът стреляха едновременно, но никакъв друг вик не се чу. До тях достигна само силно пращене на клони и шумолене на сухи листа, после всякакъв шум престана.
— Изглежда това им стига — обади се Ван Щилер.
— Тихо, стойте зад дърветата — рече каталонецът. Чувам от дясната ни страна шумолене на листа.
— Значи ни обграждат.
— Страхувам се, че да, синьор.
— Ако Ван Гулд смята, че индианците могат да ни спрат, много се лъже. Ще продължим каквито и опасности да срещнем.
— Да не напускаме прикритието си зад тези дървета, синьор. Може би стрелите на карибите са отровни.
— Но тук не можем да останем вечно.
— Нито да се изложим на стрелите им.
— Господарю — рече в този момент Моко, — искате ли да претърся храсталака?
— Не, би се изложил на явна смърт.
— Тихо, коменданте, чуйте! — рече Кармо.
Няколко ноти, издадени от същата свирка долетяха от най-гъстата част на гората. Звуците бяха тъжни и монотонни, но се чуваха от голямо разстояние.
— Какво ли означават? — попита Корсарът, който почваше да губи търпение. — Дали е сигнал за сбор или за атака?
— Коменданте, мога ли да дам един съвет? — рече Кармо.
— Говори.
— Да запалим гората и тия проклети индианци веднага ще се покажат.
— Но ще изгорим живи и ние. Кой ще загаси след това огъня?
— Да продължим, стреляйки надясно и наляво — подсказа Ван Щилер.
— Струва ми се, че идеята ти е добра — отвърна Корсарът. — Ще вървим напред начело с музиката. Хайде, стрелба от двата фланга, юнаци, и оставете на мен да отварям път.
Корсарът застана начело със сабя в дясната ръка и пистолет в лявата, а след него, по двама — флибустиерите, каталонецът и Моко.
Щом напуснаха прикритието зад дърветата, Кармо и Моко изпразниха пушките си — единият вляво, другият вдясно, после, след кратък интервал — каталонецът и Ван Щилер. Заредиха оръжията и подновиха стрелбата, без да щадят мунициите, а Корсарът през това време им отваряше пътя, като сечеше лианите и листата, без да изпуска пистолета си, готов да порази първия появил се индианец.
Този бесен трясък изглежда произведе желания ефект сред индианците, тъй като никой не посмя да се покаже. Някоя стрела все пак префуча покрай отряда, без да засегне никого.
Вече смятаха, че са убегнали засадата, когато едно огромно дърво се сгромоляса с трясък пред тях и им препречи пътя.
— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който за малко не остана под дървото. — Ако беше паднало половин секунда по-късно, щеше всички ни да направи на каша.
Не бяха свършили да говорят, когато чуха да се надигат бесни крясъци, после няколко стрели просвириха и се забиха дълбоко в околните дървета.
Корсарът и хората му бързо залегнаха зад падналото дърво, което в известен смисъл можеше да им послужи за окоп.
— Да се надяваме, че този път ще се покажат — рече Кармо. — Още не съм имал удоволствието да зърна муцуната на някой от тия индианци.
— Разпръснете се — каза Корсарът. — Ако ни видят в куп, ще насочат към нас градушка от стрели.
Докато се раздалечаваха един от друг, отново чуха индианската свирка, но този път наблизо.
— Приближават — каза Ван Щилер.
— Бъдете готови да ги посрещнете със залп — заповяда Корсарът.
— Чакайте, синьор — рече каталонецът, който от няколко мига слушаше внимателно тъжните звуци на индианските свирки. — Това не е сигнал за бой. — Беше се надигнал и гледаше от другата страна на дървото.
— Парламентьор! Карамба! — възкликна Корсарът.
— Магьосникът на племето, синьор. Идва към нас — рече каталонецът.
Флибустиерите бързо се надигнаха иззад дървото, но държаха пушките си насочени, защото не се доверяваха на човекоядците.
Един индианец бе излязъл от гъсталака и приближаваше към тях, следван от двама свирачи.
Изглеждаше възрастен мъж, среден на ръст, каквито са; почти всички индианци на Венецуела, с широки рамене, силни мускули и жълто-червеникав цвят на кожата, който изглеждаше по-тъмен поради обичая у тия племена да мажат кожата си с помада от рибено или кокосово масло, примесено със стрити билки, която смес ги предпазва от ужасните ухапвания на комарите. Кръглото му и открито лице, по-скоро тъжно, отколкото свирепо, бе голобрадо, понеже тия племена скубят брадите си, но косата на главата му беше дълга и черна като въглен.