— Къде са? — попита Корсарът и се хвърли напред.
— Изчезнаха, коменданте, преди още да им изпратя поздрав от моя аркебуз.
— А тези гърмежи и викове какви бяха?… Чуваш ли? Още три гърмежа!
— Посред джунглата се води сражение — рече каталонецът. — Индианците са нападнали белите хора.
— Говорите за губернатора и охраната му?
— Да, това имам предвид.
— Ще съжалявам ако ги убият те.
— Аз също, защото не мога да върна тоягите на голо над един мъртвец — каза испанецът.
— Тихо!
Други два по-далечни изстрели отекнаха заедно с множество зверски викове, вероятно на цяло племе индианци, след което долетя още някой откъслечен гърмеж и всичко отново затихна.
— Борбата свърши — рече каталонецът загрижено. — За губернатора не бих си мръднал пръста, но другите, които са ми съотечественици…
— Искаш да узнаеш какво се е случило с тях, така ли? — попита го Корсарът.
— Да, коменданте.
— Аз също бих искал да знам дали моят смъртен враг е жив или мъртъв — добави Корсарът мрачно. — Можеш ли да ни водиш в тъмното?
— Ако носим със себе си запалени клони от каучуково дърво.
— И да привлечем вниманието на индианците.
— Вярно е, синьор.
— Бихме могли да се ръководим от нашите компаси.
— Невъзможно ще бъде, синьор, да превъзмогнем хилядите препятствия в гъстата джунгла.
— Давай напред!
— Дайте ми още пет минути време. Там долу виждам кукухо, които могат да ни послужат. Моко, ела с мен!
Свали шапката си и следван от негъра, се насочи към туфа от дървета, посред които блещукаха множество подвижни, светли точки и създаваха истинска феерия в тъмнината.
„Какво му щукна на този налудничав каталонец?“ — попита се Кармо, който не можеше да отгатне намеренията на хитрия испанец. „Какви ли ще са тия кукухо?“ После се обърна към хамбургчанина и викна: — Бъди готов да стреляш, ако нападнат от засада.
— Не се страхувай, приятелю. Следя всяка тяхна стъпка.
Като стигна до дърветата, те видяха каталонеца да скача напред и назад, сякаш гонеше ония светлинни точки. Две минути след това се завърна в лагера, като държеше шапката си захлупена с две ръце.
— Вече можем да потеглим, синьор — рече на Корсара.
— По кой начин? — попита оня.
— Каталонецът бръкна в шапката си и извади оттам едно едро насекомо, което разпръскваше бледо-зеленикава светлина на няколко педи от него.
— Да завържем тези кукухо за краката си, както правят индианците, и светлината, която те излъчват, ще ни позволи да различаваме не само лианите, които ще препречат пътя ни, но и опасните змии, скрити между листата. Кой има връв?
— Един моряк носи винаги със себе си — рече Кармо. — Наемам се да завържа аз тия кукухо.
— Внимавай само да не ги притегнеш много.
— Не се тревожи, каталонецо, пък и виждам, че имаш достатъчно запаси в шапката.
Подпомогнат от Ван Щилер, флибустиерът почна да вади нежно светулките и две по две да ги завързва за глезените на другарите си. Операцията беше деликатна и отне половин час, но накрая всички бяха снабдени с живи фенерчета.
— Гениална идея — рече Корсарът. — А сега напред, без да вдигате шум.
Тръгнаха един след друг с бърза крачка и очи вперени в земята.
Светулките им позволяваха да различават всяка подробност от пътя и те уверено поставяха крак между корените и високите треви.
Светулките кукухо, които са най-големи измежду подобните им, издават толкова силна светлина, че човек може спокойно да чете на нея от разстояние на тридесет и пет сантиметра. Докато са малки, те излъчват синкава светлина, а когато наедреят, започват да изпускат бледозелена, чийто отенъци са прекрасни. Дори яйцата, които женските снасят, фосфоресцират леко. Правени са интересни наблюдения върху тези pyrophorus noctilucus, както учените ги наричат, за да се разбере кои са органите, които произвеждат тази силна светлина; било е установено, че това са малки пластинки — две, разположени в долната част на гърдите и едно в коремната област, чието светящо вещество е белтък, разтворим във водата и съсирващ се от топлината. Дори когато са изтръгнати от насекомото, тези органи запазват светящото си свойство за известно време, а когато напълно изсъхнат, започват отново да светят, ако ги полеят с вода.
Флибустиерите продължиха бързия си ход, като прескачаха ловко паднали дънери и лиани и заобикаляха огромни, преплетени корени и гъсти храсталаци. Гърмежите бяха престанали, но в далечината се чуваха крясъци, най-вероятно от някое индианско Племе. От време на време долитаха и звуци от индианските свирки и глухи удари на тъпан.