Изглежда битката бе свършила и може би в този момент племето се бе събрало в някой тъмен кът на огромната джунгла, за да отпразнува победата си с банкет от човешко месо.
Каталонецът бързаше все повече, подтикнат от желанието да узнае съдбата на своите съотечественици. Виковете вече се чуваха наблизо, когато Кармо, който вървеше редом с каталонеца, се спъна в някакъв пън и падна така лошо, че смачка светулките, закачени на глезените му.
— Гръм и мълния! — възкликна, надигайки се бавно. — Това какво е? Господи!… Мъртвец!
— Мъртвец? — учудиха се каталонецът и Корсарът, докато се навеждаха.
— Вижте!
Един индианец, висок на ръст, с пера от папагал ара около главата и къса платнена поличка, лежеше сред сухите листа и коренищата. Главата му бе разцепена от саблен удар, а гърдите му надупчени от олово. Изглежда бе убит наскоро, защото от раните още се стичаше кръв.
— Може би схватката е станала тук — рече каталонецът.
— Да, виждам там няколко боздугана и стрели, забити по дърветата — потвърди Ван Щилер.
— Нека проверим дали няма някои от моите съотечественици — рече каталонецът с известно вълнение.
— Загубено време — рече Кармо. — Ако има убити, те са вече в тенджерата.
— Някой ранен може да се е скрил.
— Търсете — рече Корсарът.
Каталонецът, негърът и Ван Щилер почнаха да претърсват близките храсталаци, подвиквайки тихо, без обаче да получат отговор. Но скоро откриха друг индианец с две рани от куршуми около сърцето, няколко лъка и сноп стрели до него.
Убедени, че друго живо същество наоколо им няма, продължиха пътя си. Виковете на племето вече се чуваха наблизо. Изглежда, че наистина араваките празнуваха победа, защото едновременно с виковете долавяха и веселите нотки на техните свирки.
Вече бяха прекосили най-гъстата част на джунглата, когато внезапно зърнаха през листата ярка светлина, която се отразяваше високо над дърветата.
— Индианците, нали? — попита Корсарът и спря.
— Да — отвърна каталонецът.
— Какво ли правят около огъня?
— Може би са се отдали на кървав пир…
— Ах, каналии — прошепна Корсарът и почувствува, че го полазват тръпки. — Елате, приятели, да идем да видим дали Ван Гулд е убегнал от смъртта или вече е намерил наказание за престъпленията си.
XXVII
МЕЖДУ ДВА ОГЪНЯ
Двадесетина араваки, насядали около един гигантски, огън, възбудено ръкомахаха. До тях лежаха труповете на двама убити испанци. Флибустиерите затаиха дъх зад клоните.
— Можеш ли да различиш тези двама нещастници? — попита Корсарът тихо каталонеца.
— Да синьор — отвърна оня със задавен глас. — Това са двама войници от охраната на Ван Гулд, мисля че ги познавам по брадите.
— Как да постъпим? — попита го Корсарът. — Да отминем ли?
— Моля ви да ми дадете възможност да погреба моите съотечественици — рече с умолителен глас испанецът.
— Добре, ще ги нападнем, макар да са пет пъти по-многобройни от нас. А може би да чакат и подкрепления.
— Надявам се преди да дойдат други индианци да успеем да погребем приятелите ти. Хей вие, Ван Щилер и Кармо, ако наистина сте опитни стрелци, покажете сега майсторството си.
— Аз ще поваля оня великан, който се готви да разстеле жаравата — рече Кармо.
— А аз — рече хамбургчанинът — ще пръсна главата на оня, дето дялка някакъв клон, за да приготви шиш.
— Огън! — изрече Корсарът.
Двете пушки изгърмяха едновременно и раздраха нощната тишина. Големият индианец се строполи върху жарта, а другият падна назад с разбит череп. Другарите им скочиха, като ужилени, държейки в ръце боздуганите и лъковете си, но бяха толкова изненадани, че не знаеха какво да направят. Каталонецът и Моко използуваха момента и изпразниха аркебузите си по средата на скупчените индианци. Като видяха да падат още двама от техните, араваките си плюха на петите и бързо потънаха в леса.
Флибустиерите веднага наскачаха, но в същия миг до тях долетяха далечни викове.
— Бързо! — викна Корсарът. — Скрийте труповете в храстите, ако трябва ще ги погребем по-късно.
— Все едно, те пак ще ги намерят, но да направим каквото можем — каза Ван Щилер.
Каталонецът и Ван Щилер взеха да удрят с клони по главните, за да не ги издадат пламъците, а Моко и Кармо през това време копаеха с два боздугана трап във влажната почва на джунглата. Корсарът, с гръб към тях, стоеше на пост край дърветата.
Виковете на индианците се чуваха все по-близо. Хората, които бяха тръгнали по следите на Ван Гулд, като чуха зад себе си гърмежите, сега се връщаха, за да се притекат на помощ на събратята си, които бяха оставили да им приготвят чудовищната вечеря.