Страхувайки се от внезапно нападение, защото вече чуваше наблизо пукането на клоните, Корсарът се затича към своите флибустиери и им каза:
— Да бягаме! Скоро цялото племе ще бъде отгоре ни.
— Готово, коменданте — каза Кармо, който тъпчеше с крака пръстта на пресния гроб.
— Синьор, ако побегнем, ще бъдем преследвани и достигнати — рече каталонецът на Корсара. — Нека се скрием горе — каза и посочи едно огромно дърво, което от само себе си съставляваше гора. — Сред оня листак мъчно ще ни открият.
— Хитър си, приятелю — каза Кармо. — Моряци, по мачтите!
Каталонецът и флибустиерите, водени от Моко се втурнаха към този колос на тропическата флора, помагайки си един друг при катеренето.
Дървото беше сумамейра (eriodendron summauma), едно от най-големите, които растат в горите на Гвиана и Венецуела. Клоните са му безброй, дълги и възлести, покрити с белезникава кора и гъста листна маса. Както вече се каза, носещата основа на тези дървета се състои от голям брой естествени подпори, образувани от външните корени, по които флибустиерите можаха да стигнат до първите клони и по тях нагоре — да се изкачат на петдесет метра височина от земята.
Кармо се готвеше да се настани на един четалест клон, когато усети последния силно да се люлее, сякаш някой друг бе застанал на противоположния му край.
— Ти ли си, Ван Щилер? — попита. — Какво, искаш да ме събориш ли? Предупреждавам те, че от тази височина е най-лесно да си натрошим кокалите.
— Какво говориш? — попита го Корсарът, който бе над него. — Ван Щилер е отпреде ми.
— Тогава кой ме люлее? Да не би някой от индианците да се е скрил тук горе.
Огледа се на десет крачки разстояние и сред листата видя да святкат две жълто-зеленикави точки.
— По дяволите! — възкликна Кармо. — Какво животно ни прави компания? Хей, каталонецо, я погледни да ми кажеш кому принадлежат ония страшни очи, които така втренчено ме гледат?
— И аз виждам чифт очи, но не бих могъл да кажа, дали са на ягуар, или когуар.
— Ягуар ли? Само това ми липсваше — каза Кармо и потръпна.
— Тихо — рече Корсарът — араваките идат.
— А аз какво да правя с този звяр до мене? — попита Кармо, който почваше да става неспокоен.
— Може би няма да те нападне. Не мърдай, за да не ни издадеш.
— Тихо, ето ги — рече каталонецът.
Индианците наближаваха и крещяха като луди. Бяха около осемдесет, а може би и повече, всички въоръжени с боздугани, лъкове и копия. Връхлетяха на полянката, дето димеше още огънят, но когато вместо двамата бели, които се надяваха да намерят опечени, видяха труповете на своите другари, по лицата им се изписа гняв и уплаха. Крещяха като обсебени от дявола, удряха с боздуганите си по дърветата от яд, че са излъгани и ровеха трескаво из храстите, за да открият някакъв враг.
Щом първият им пристъп на ярост премина, започнаха да се разпръскват и да търсят наоколо убийците на своите другари.
Скрити сред гъсталака от листа, флибустиерите не дишаха и чакаха да премине бурята под тях. Повече се тревожеха от присъствието на звяра, и най-вече Кармо, който му беше съсед. До този момент животното се спотайваше, но всеки миг можеше да скочи върху нещастния флибустиер и да привлече по този начин вниманието на индианците.
— Проклето животно! — измърмори Кармо. — Не ме изпуска от поглед за секунда! Хей, каталонецо, я ми кажи в чий стомах ще завърша земните си дни, ако звярът скочи отгоре ми?
— Мълчете, индианците ще ни чуят! — рече му оня, който беше под него.
Някакво пръщене от другия край на клона привлече вниманието на всички. Кармо погледна с уплашени очи звяра, който се бе размърдал, сякаш му бе омръзнало да стои все в едно положение.
— Капитане — каза Кармо, — струва ми се, че се готви да ме изяде.
— Не мърдай, сабята е в ръката ми — отвърна му Корсарът.
— Сигурен съм, че ще го пронижете, но…
— Тихо, двама индианци се въртят под нас.
— Ех, с какво удоволствие бих хвърлил звяра върху главите им.
Погледна надолу и видя две неясни очертания, които се въртяха около дървото и оглеждаха корените му.
— Зле ще свърши тази работа — продължи да мърмори Кармо.
Индианците се повъртяха известно време около исполинското дърво, после побързаха да догонят другите араваки, чиито викове вече заглъхваха в далечината.
Корсарът изчака няколко минути и като се убеди, че араваките окончателно са си отишли, рече на Кармо:
— Опитай се да разтърсиш клона.
— Какви са ви намеренията, коменданте?
— Да те отърва от опасната компания. А ти, Ван Щилер, бъди готов със сабята си.
— И аз съм тук, господарю — рече Моко, който бе се изправил на своя клон и стискаше тежката си пушка за цевта.