Виждайки около себе си толкова много защитници, Кармо се успокои и почна буйно да скача и да разтърсва клона. Като разбра, че го гонят, звярът издаде глухо ръмжене и взе да фучи като ядосана котка.
— Давай, Кармо! — викна каталонецът. — Щом не мърда, значи го е страх повече от теб. Разтърси силно клона, да падне.
Флибустиерът се хвана за един по-горен клон и започна още по-силно да скача. Животното се бе отдръпнало в края на клона и се люлееше във всички посоки. Чуваха се ноктите му да дращят по клона, опитвайки се да се задържи, а очите му, разширени от страха, търсеха място, на което да стъпи. Изведнъж, като разбра безнадеждното си положение, звярът се реши на отчаяна постъпка. Сви се като топка, скочи на един по-долен клон, профуча над главата на каталонеца, и от там се опита да се спусне по дънера на дървото. Но там го чакаше Моко, който стовари отгоре му тежкия приклад на аркебуза си, при което животното полетя надолу с пречупен гръбнак.
— Уби ли го? — попита Кармо.
— Не му остана време дори да изреве — отвърна усмихнат Моко.
— Ягуар ли беше? Стори ми се по-дребен от оня, който Корсарът уби — рече Кармо.
— Напразно бра страх. И с тояга можеше да го пропъдиш — отвърна му негърът. Животното се нарича оцелот и прилича много на ягуара, но всъщност е една голяма котка — поясни каталонецът. — Гони маймуни и птици, но с човека не се закача.
— Ах, вагабонтин! — възкликна Кармо. — Ако знаех, щях да го хвана за опашката, но ще му върна за страха дето брах. Трябва да знаете, че добре опечени, котките никак не са лоши за ядене.
Каталонецът направи гримаса на отвращение.
— Ще ти дам да опиташ, ще видиш, че няма да се мръщиш.
— Може и така да е, още повече, че запасите ни от храна са на привършване, а гората, която ни предстои да прекосим, е бедна откъм дивеч.
— Защо? — попита Корсарът.
— Пълна е с тресавища, синьор; много е трудна за преминаване.
— Обширна ли е?
— Стига до Гибралтар.
— Много време ли ще ни трябва да я прекосим? Не бих желал да стигна в Гибралтар след Олонеца.
— Надявам се за четири-пет дни да я преминем.
— Ще стигнем навреме — рече Корсарът, като говореше на себе си. — Но по-добре ще бъде да тръгваме веднага…
— Индианците не са още толкова далеч, синьор. Съветвам ви да прекараме нощта на това дърво.
— Но междувременно Ван Гулд ще ни избяга.
— Ще го настигнем в блатистата джунгла, сигурен съм в това, синьор.
— Страхувам се да не стигне в Гибралтар преди мен и за втори път да ми избяга.
— В Гибралтар ще бъда и аз, синьор, и няма да го изпусна от очи.
— Ти, в Гибралтар? Какво искаш да кажеш?
— Че ще влезна там преди вас.
— Как така, преди нас?
— Синьор, аз съм испанец — рече каталонецът със сдържан тон. — Надявам се да ми позволите да загина редом с моите другари, без да ме принуждавате да се сражавам във вашите редици против испанското знаме.
— Значи бързаш да напуснеш този свят? Всички испанци в Гибралтар ще загинат.
— Дори и така да е, ще умрат с оръжие в ръка около славното знаме на далечното отечество — рече с развълнуван глас каталонецът.
— Истина е, ти си храбрец — отвърна Корсарът с въздишка. — Ван Гулд е фламандец, но Гибралтар е испански град.
XXVIII
ВАМПИРИТЕ
Нощта беше спокойна и флибустиерите можаха сладко да поспят няколко часа, изпънати на удобните чаталести клони на гигантската сумамейра. Щом слънцето се показа, Корсарът, след като дълго се ослушва и успокоен от дълбокото мълчание, което цареше в гората, даде знак да слязат и продължат пътя си.
Първата мисъл на Кармо щом стъпи на земята, бе да потърси оцелота, който откри почти веднага с пукнат череп от приклада на Моко.
Козината на животното бе подобна на тази на ягуара, но бе с по-малка глава и с по-къса опашка, а тялото му достигаше едва осемдесет сантиметра.
— Каналия! — изруга и като го сграбчи за опашката, метна го на гърба си.
— Да побързаме — каза Корсарът. — Много време загубихме с индианците.
Каталонецът погледна компаса, който Ван Щилер му подаде и тръгна, отваряйки си път сред лианите, корените и храстите. Гората беше все още гъста, съставена предимно от миритови палми с огромни бодливи стволове, които деряха дрехите на флибустиерите.
Птици срещнаха малко, а маймуни — никак. Тук-таме се появяваше някоя двойка пъстроцветни папагали или самотен кълвач с жълточервен клюн.
След три часа усилен ход, без да се натъкнат на човешка следа, флибустиерите забелязаха, че джунглата започва да се променя. Палмите редееха и на тяхно място започнаха да се появяват тумбестите ариартреи, растения, които обичат водата, туфи от дървета бомбакс, или както ги наричат сирни дървета, защото дървесината им е порьозна, мека и бяла като сирене, манглиеви дървета, с вкусни плодове, миришещи на терпентин и цели пространства с орхидеи, епифитна папрат и анрондеи, чиито въздушни корени висяха отвесно. Не липсваха и горички от прекрасни бромелии с клони, отрупани в яркочервени цветове.