Тук флибустиерите видяха човек проснат по гръб, с ръце прибрани на гърдите и бос. Ходилата и глезените му бяха огризани от змия или от мравките термити. Всички потръпнаха от ужас. Лицето на мъртвеца беше восъчножълто и опръскано с кръв, която се беше стичала от малка рана на сляпото око, имаше дълга и рошава брада, а свитите му устни оголваха зъбите. Очите ги нямаше — на тяхно място зееха две кървави дупки.
Веднага разбраха, че е испански войник, защото гърдите му бяха стегнати в гьонена ризница от Кордова, панталони под колената на черни и жълти райета, а близо до него се виждаше стоманения шлем, обкичен с пера, и сабята му.
Каталонецът изглеждаше силно развълнуван докато се навеждаше над нещастника, после бързо се изправи и рече:
— Педро Ерера! Бедният!
— Някой от хората на Ван Гулд ли е? — попита Корсарът.
— Да, синьор; един храбър войник и добър другар.
— Убит от индианците, нали?
— Само ранен. Ето тук от дясно има малка дупчица, от която все още изтича по някоя капка кръв, но убиецът му е бил вампир.
— Какво ще рече това?
— Че този нещастен войник е бил обезкървен от ония хищни прилепи, наречени вампири. Нали виждате тази малка раничка до сляпото око, откъдето е изтекла толкова много кръв?
— Да, виждам я.
— Може би Ерера е бил изоставен от другарите си заради раната, която му е пречила да ги следва в главоломното им бягство, и някой вампир е използувал слабостта му или по-скоро припадъка и го е обезкървил.
— Тогава Ван Гулд е минал оттук…
— Да, вече имаме доказателство.
— От колко време смяташ, че войникът е мъртъв?
— Може би от тази сутрин. Ако беше умрял снощи, до този час термитите щяха да го огризат напълно.
— Ах, проклетите! Навсякъде са наоколо ни — рече Корсарът с мрачен глас. — В полунощ ще продължим и утре ще можеш да върнеш на Ван Гулд твоите двадесет и пет тояги, а аз — да очистя земята от този предател и убиец на братята ми.
— Надявам се, синьор.
— Опитайте се да починете добре, защото след това няма да спираме докато не настигнем Ван Гулд.
— По дяволите! — измърмори Кармо. — Комендантът ще ни накара да препускаме като коне.
— Бърза да си отмъсти, приятелю — рече Ван Щилер.
— И да зърне отново своята „Мълния“
— Както и младата си херцогиня…
— Възможно е, Ван Щилер.
— Хайде да спим, Кармо.
— Да спим! Не чу ли каталонецът какво говореше за ония прилепи? Само при мисълта, че посред нощ могат да ни налазят, не ме хваща сън.
— Може да се е пошегувал с нас.
— Не, Ван Щилер, и аз съм чувал да говорят за вампири.
— И какво представляват?
— Някакви гадни птици, както изглежда. Хей, каталонецо, не виждаш ли нещо по небето?
— Само звезди — отвърна испанецът.
— Питам те дали виждаш вампири.
— Рано е, те напускат скривалищата си едва когато хората и животните започнат звучно да хъркат.
— Що за гадове са?
— Едри прилепи с издадена муцуна, големи уши, мека кафяво-червеникава козина по гърба, която по коремчето им просветлява, и крила, достигащи до четиридесет сантиметра.
— И казваш смучат кръв?
— Да, и вършат това така нежно, че жертвата им нищо не усеща, понеже си служат с много тънко жило, което пробива кожата безболезнено.
— Дали ги има много наоколо?
— Вероятно.
— И ако ни надушат?…
— Ех, за краткото време, което ни остава за сън, не ще успеят да ми изпият всичката кръв, а едно малко кръвопускане дори ще е полезно за този климат. Лошото е само, че раните мъчно зарастват. А сега, лека нощ, кабалерос.
Кармо се отпусна сред тревите, но преди да затвори очи дълго оглежда клоните на голямата симаруба.
XXIX
БЯГСТВОТО НА ПРЕДАТЕЛЯ
Луната едва що се бе показала над джунглата, но Корсарът вече беше на крак, готов да продължи преследването на Ван Гулд и хората му. Разбуди каталонеца, негъра и двама флибустиери и пое без да каже дума, но с такава бърза крачка, че другарите му едва го следваха. Изглежда наистина бе решил да не спира, докато не достигне смъртния си враг, но скоро нови препятствия го принудиха да забави хода си, а малко след това и да спира от време на време.
Басейни, които събираха водата на безброй поточета, мочурливи терени и пущинаци с бодлива трева ги принуждаваха да търсят бродове и да описват дълги кръгове, или да секат растения, за да ги настилат за мостове. Хората му правеха неимоверни усилия да го следват, но почнаха да се чувствуват изтощени от дългия поход, който вече траеше десет дни, както от безсънните нощи и недояждането.