— Не, синьор!… — викна Кармо, който пристигна след него. — Може би нашите куршуми все още могат да ги достигнат? Ето там! На брега!
Корсарът обърна поглед натам. Двеста метра по-нататък гората свършваше и се простираше нисък бряг, по който се разливаха вълните на езерото. На сетните зари на залеза Кармо бе забелязал една индианска лодка бързо да навлиза в морето и да се насочва на юг, тоест — към Гибралтар.
Тримата флибустиери бързо се втурнаха към брега и заредиха пушките си.
— Ван Гулд! — викна той силно. — Спри, ако не си подлец!
Един от четиримата души, които бяха в лодката, се изправи и пред него блесна огнен кръг. Корсарът чу покрай него да профучава куршум.
— Ах, предателю! — ревна Корсарът в прилив на гняв. — Огън по негодниците!
Ван Щилер и Кармо коленичиха на пясъка и миг след това два гърмежа изтрещяха.
В морето отекна вик и видяха един човек да пада, но вместо да спре, лодката взе да се отдалечава по-бързо на юг, сливайки се с мрачината, която в тропиците настъпваше необикновено бързо.
Полудял от ярост, Корсарът се затича с извадена сабя по брега, но Кармо го спря и му каза:
— Вижте, капитане!
— Какво има? — попита Корсарът.
— Там има една лодка, заседнала на пясъка.
— Ахаа! Сега Ван Гулд е мой!…
На двадесет крачки от тях, в една малка падинка, незасегната от отлива, те видяха една от ония индиански лодки, издълбани от кедров ствол и наглед тежки, но които, ако човек знае да управлява, не отстъпват и на най-добрите лодки.
С един-единствен напън те тласнаха лодката във водата.
— Напред, морски тигри! Ван Гулд няма да ни избяга вече!
— Давай, Ван Щилер — викна Кармо. — Няма по-добри гребци от флибустиерите.
— Ох ох ох о… Едно-две! Едно-две! — отвърна хамбургчанинът, наведен над веслата.
Лодката литна по водите на залива с бързината на стрела.
XXX
ИСПАНСКАТА КАРАВЕЛА
Лодката на Ван Гулд се бе отдалечила поне на хиляда крачки, но корсарите не бяха хора, които падат духом, особено като знаеха, че само един гребец може да се съревновава с тях в тази трудна надпревара — индианецът. Двамата офицери и губернаторът, навикнали да боравят само с оръжие, в случая не допринасяха нищо.
Макар да бяха изморени от дългия поход и глада, Ван Щилер и Кармо пуснаха веднага в действие мощната си мускулатура и лодката се понесе стремително напред. Седнал на носа с аркебуз в ръцете, Корсарът ги приканваше, безспирно:
— Напред, мои юнаци! Ван Гулд няма да ни избяга! Спомнете си за Червения и Зеления корсар!
Лодката цепеше водите все по-бързо, Кармо и Ван Щилер напрягаха всичките си сили, уверени, че ще настигнат неприятеля. Гребяха вече от пет минути, когато носът на лодката се удари в нещо.
— По дяволите! Заседнахме ли? — ревна Кармо.
Корсарът се наведе и бързо различи някакъв тъмен, плаващ предмет; протегна ръка и го задържа на повърхността, преди да изчезне под лодката.
— Труп! — възкликна.
Направи усилие и повдигна тялото: то беше на испанския офицер, убит от куршумите на флибустиерите.
— Един от хората на Ван Гулд — рече Корсарът и пусна тялото във водата.
— Хвърлили са го, за да стане лодката по-лека — добави Кармо без да изпуска веслото. — Давай, Ван Щилер! Негодяите не са далеч…
— Ето ги — викна в същия миг Корсарът.
На около шестстотин метра пред тях той бе забелязал едва светла диря, която на моменти проблясваше. Това беше дирята оставена от лодката, прекосяваща водно пространство, наситено с яйца на риби или светещи морски животинки.
— Виждат ли се, капитане? — попитаха Кармо и Ван Щилер в един глас.
— Да, виждам лодката в края на фосфоресциращата диря — отвърна Корсарът.
— Настигаме ли ги?
— И още как!
— По-живо, Ван Щилер!
— Давай, Кармо!
— Тихо! — каза Корсарът. — Не хабете дъха си, бързо напред! Вече виждам моя враг.
Беше се изправил с аркебуз в ръце и се мъчеше да различи омразния херцог сред трите сенки в лодката. Изведнъж залегна на носа, за да има опора, прицели се внимателно и стреля. Гърмежът отекна надалеч, но никакъв вик от другата страна не подсказа за сполучливо попадение.
— Не улучихте, капитане — каза Кармо.
— И аз така мисля — отвърна Корсарът през зъби.
Кармо и Ван Щилер пухтеха като тюлени, но не отслабваха темпото. Лодката на Ван Гулд изоставаше, въпреки страшните усилия на индианеца. Ако за другар би имал гребец от своята раса, може би щеше да успее да поддържа разстоянието между двете лодки чак до сутринта, но не и при помощта на испанския офицер и губернатора. Сега вече можеха добре да различат лодката; индианецът беше на кърмата и гребеше с две весла, а губернаторът и другарят му помагаха колкото можеха, единият на левия, а другият на десния борд.