Щом стигнаха до подножието на върха, без да срещнат никакво живо същество, тримата корсари спряха да си поемат дъх, после навлязоха в обраслата с гъсти храсти и палмови дървета стръмнина на склоновете, за да стигнат върха, откъдето можеха да следят движението и намеренията на врага.
Мъката им трая повече от два часа, понеже трябваше да си отварят път сред гъсталака със саби, но накрая стигнаха върха, който се издигаше гол и скалист над морето. Луната вече бе изгряла и те можаха веднага да зърнат испанския кораб. Той бе хвърлил котва на триста метра от брега, а трите лодки бяха изтеглени на сушата. Моряците се въртяха по пясъка, но не смееха да влязат в гората, за да не попаднат на засада. Сега бяха запалили огън, може би за да се запазят отчасти от свирепите комари, които връхлитаха на облаци покрай брега.
— Ще чакат утрото, за да се впуснат по дирите ни — рече Кармо.
— Да — отвърна Корсарът с мрачен глас.
— Дявол го взел този губернатор! Вече втори път ни бяга, явно щастието го закриля.
— Или сатаната…
— Така или иначе, сега сме в негови ръце — намеси се хамбургчанинът.
— А, това не се знае — обади се Кармо. — Все още сме на свобода и имаме оръжие.
— А къде ще се денеш, ако целият екипаж на каравелата тръгне към този връх? — попита Ван Щилер.
— И в Маракаибо испанците обградиха къщата на оня нотариус, но ние успяхме да се измъкнем необезпокоявани.
— Да — рече Корсарът, — само че тук не е къщата на нотариуса и няма друг граф Лерма, за да ни помогне.
— Дали не ни е писано да завършим земните си дни на бесилото? Ех, ако Олонеца ни се притечеше на помощ!
— Смятам, че сега не трябва да мислим за него, защото сигурно е още в Маракаибо — отвърна Корсарът.
— И на какво се надявате докато стоим тук?
— Не знам и аз, Кармо.
— Кажете, коменданте, мислите ли, че Олонеца още дълго ще се задържи в Маракаибо?
— Би трябвало да е вече тук, но ти знаеш, че той ще преследва испанците докрай, дори в джунглата.
— Но вие му дадохте среща.
— Да, на устието на Суана или на Кататумбо — отвърна Корсарът.
— Тогава има надежда, че все някой ден ще дойде.
— Важно е кога.
— По дяволите! Да не би да стои месеци в Маракаибо!… Той има всичкия интерес да побърза, за да изненада гарнизона в Гибралтар.
— Знам.
— Значи ще дойде и то скоро.
— Дали ще бъдем дотогава живи и свободни? Смяташ ли, че Ван Гулд ще ни остави спокойни на този връх? Не, драги мой; ще ни притисне от всички страни и ще направи всичко да ни хване преди пристигането на флибустиерите. Премного ме мрази, за да ме остави спокоен и може би в този час окачва примката на някоя мачта, за да ме обеси утре.
— Не му ли стигна смъртта на Червения и Зеления корсар? Що за чудовище е този човек?
— Не, не му стигна. Той е бясно куче, което желае пълното унищожение на моето семейство, но още не съм в ръцете му и не съм се отчаял, че един ден ще мога да отмъстя за братята си. Да, може би Олонеца не е далеч и ако бихме издържали няколко дни, кой знае! Може би Ван Гулд ще плати предателството и престъпленията си.
— Какво да правим, капитане? — попитаха двамата флибустиери.
— Да издържим колкото се може повече.
— Това значи, че трябва да се окопаем.
— Кой ни пречи? Имаме четири часа до изгрева.
— Ван Щилер, приятелю! Нямаме време за губене.
— Готов съм — отговори хамбургчанинът.
Върхът на хълма бе покрит с едри камъни, откъснати по всяка вероятност от една скала, която се издигаше като наблюдателница от самия връх. Двамата флибустиери започнаха да търкалят камънаците, образувайки нещо като кръгла траншея, достатъчна да ги запази при стрелба от колене или лежешком. Този уморителен труд трая два часа, ала резултатите бяха превъзходни. Но Кармо и Ван Щилер не бяха съвсем доволни. Ако тази преграда бе достатъчна да ги прикрива, тя не бе в състояние да предвари едно неочаквано нападение. Затова те слязоха в гората и домъкнаха оттам купища бодливи клони и построиха с тях плет, който щеше да възпре на първо време испанците.
— Ето една малка крепост, която ще отвори работа на Ван Гулд, ако ни открие — каза Кармо и потри весело ръце.
— Липсва обаче едно нещо, от което се нуждае един гарнизон, колкото и да е малоброен — забеляза Ван Щилер.
— А именно?
— Шкафа с бекона и сиренето на нотариуса от Маракаибо, приятелю Кармо.
— Богове! Бях забравил, че не притежаваме дори един сухар, който да гризем подред.