Скоро водите се оцветиха в бяло, после избледняха и преминаха в седеф, докато накрая възвърнаха бистрия си вид и никой не би могъл да предположи, че тук се крие такава опасност.
След като изхвърлиха в блатото остатъците от счуканите стебла, двамата флибустиери се канеха да се отдалечат, когато видяха множество риби да се мятат на водната повърхност.
Кармо, който държеше да увеличи хранителните запаси на групата, се хвърли на брега и с няколко замаха сграбчи две едри риби.
— Ето какво ни трябваше! — извика, догонвайки Корсара.
— Това също! — викна нечий глас и миг по-късно отекна гърмеж.
Кармо нито извика, нито простена — падна сред един гъсталак и се престори, че куршумът го е ударил.
XXXI
ЩУРМЪТ НА ВЪРХА
Като чу гърмежа, Корсарът веднага се върна назад, смятайки, че Кармо е стрелял срещу някое животно. Не можеше изобщо да си представи, че испанците от каравелата са стигнали до подножието на върха. Но като не го видя, започна да вика:
— Кармо! Кармо, къде си?
Единственият отговор, който достигна до него, бе едно леко съскане, подобно на змия. Той веднага застана зад един дебел дънер и внимателно се вгледа пред себе си. Едва тогава забеляза, че в края на няколко палмови дървета все още плуваше облаче синкав дим.
„Стреляли са от онази страна“ — помисли си. „Но къде ли се е скрил Кармо? Щом ми даде знак за присъствието си, значи не е много далеч. Дано се е изплъзнал от засадата. Възможно ли е испанците да са наблизо?“
Без да напуска прикритието си зад дънера, клекна и се загледа през тревите, които тук бяха много високи. Откъм гората, там откъдето бяха стреляли, не видя нищо, но на петнадесет крачки от своето прикритие видя храстите да се поклащат леко. Някой пълзеше към него. Остана неподвижен няколко минути, с ухо долепено до земята. Надигна се леко и хвърли поглед към тревите.
— Ох! — каза облекчено.
Кармо се приближаваше съвсем предпазливо и безшумно като змия, която дебне жертвата си. Хитрецът не само че стискаше здраво аркебуза си, но не изпускаше и двете риби, на които безспорно много разчиташе. Щом зърна Корсара, остави всякаква предпазливост, изправи се и с два скока се намери зад дънера, до него.
— Ранен ли си? — попита го Корсарът.
— Колкото и вие — отвърна оня, засмян.
— Значи не те улучиха…
— Искало им се е, но аз се строполих на земята, сякаш са ми пръснали черепа, ала както виждате по съм жив от преди. Ех, Кармо не е толкова глупав!
— А къде отиде човекът, който стреля отгоре ти?
— Избягал е, щом е чул вашия глас; гледах внимателно в гората, но нищо не открих.
— Сам ли беше?
— Сам.
— Испанец, нали?
— Да, моряк.
— Може би ни дебне…
— Възможно е, но няма да дръзне да се появи, защото сега сме двама.
— Да се върнем на върха, Кармо, неспокоен съм за Ван Щилер.
Напуснаха прикритието си зад дънера, отстъпвайки бързо с пушки в ръце и скоро потънаха сред високите храсти.
Двадесет минути им бяха достатъчни да прекосят разстоянието, което ги отделяше от укрепения лагер на върха. Ван Щилер ги пресрещна и задъхан попита:
— Чух гърмеж от пушка; вие ли стреляхте, капитане?
— Не — отвърна Корсарът. — Не видя ли някой?
— Дори и мушица, синьор, но забелязах група моряци да напускат брега и да изчезват зад дърветата.
— Каравелата стои ли още там, закотвена?
— Все си е на мястото.
— А лодките?
— Обградили са острова.
— Видя ли дали Ван Гулд е сред групата моряци?
— Мернах един старец с дълга бяла брада.
— Той е! — възкликна Корсарът през зъби. — Нека този нещастник само да се покаже; ще видим дали съдбата ще го пощади от куршума на моя аркебуз.
— Капитане, смятате ли, че скоро ще се появят? — попита Кармо, който се бе заел да събира сухи съчки.
— Може би не ще посмеят да ни нападнат през деня, а ще изчакат нощта.
— Тогава може да приготвим обеда и възстановим силите си. Признавам ви, че вече не си усещам стомаха — тъй отвикнах да ям. Ван Щилер, опитай се да приготвиш тези две прекрасни риби, че от сега ми текат лигите.
— А ако испанците дойдат? — попита хамбургчанинът, който явно не беше спокоен.
— Нека дойдат; с едната ръка ще ядем, с другата ще се бием; за нас рибата, а за тях оловото. После ще видим на кого храносмилането ще е по-добро.
Корсарът застана да наблюдава от високата скала, а двамата флибустиери запалиха огън и почнаха да пекат рибите. Четвърт час по-късно Кармо обяви тържествено, че обяда е готов. Тримата седнаха да се хранят, но не бяха турили още първия залък, когато откъм морето прокънтя топовен гръм.
— Оръдие! — възкликна Кармо и преди още да си затвори устата, върхът на скалата, който до този момент им бе служел за наблюдателница, се претърколи с трясък, подкосен от едрокалибрено гюлле.