— Вие?… Още ли сте тук?… Мислех ви в залива, далеч от испанците.
— Да, ние сме, но… дявол да ме вземе, ако направя крачка повече към тия противни змии.
— Моите животни не причиняват зло на приятелите — отвърна негърът, смеейки се. — Почакай малко, бели приятелю, и ще ги пратя да спят.
Взе една кошница от плетени листа, постави в нея змиите, без те да се противят, грижливо я затвори и за повече сигурност затисна капака с камък. После каза:
— Сега можеш да влезеш спокойно в моята колиба, бели приятелю. Сам ли си?
— Не, водя със себе си капитана на моя кораб, братът на Червения Корсар.
— Черният Корсар?… Тук, при нас?… Целият Маракаибо ще затрепери!
— Тишина, черни приятелю. Дай ни на разположение колибата си и няма да съжаляваш.
Междувременно Корсарът пристигна заедно с пленника и Ван Щилер. Поздрави с ръка негъра, който го очакваше пред колибата, после влезе след Кармо, казвайки:
— Този ли е човекът, който ти помогна да избягаш?
— Да, капитане.
— Да не би и той да мрази испанците?
— Колкото нас.
— Познава ли Маракаибо?
— Както ние познаваме Тортуга.
Корсарът се извърна да погледне негъра, възхищавайки се на мощната му мускулатура, после добави, сякаш говореше на себе си:
— Ето един мъж, който може да ни е от полза.
Хвърли поглед в колибата и забелязвайки в един ъгъл груб стол от пръчки, седна на него и потъна отново в своите мисли.
През това време негърът бе побързал да донесе няколко погачи от маниока, вид брашно, което се получава от едни много отровни корени, но след като се настържат и изстискат, загубват отровните си свойства. Поднесе и някакви зелени шишарки, които под люспите си криеха един белезникав, сладък крем, както и дузина от ония ароматни банани, наречени златни, макар по-малки от другите, те са много по-вкусни и по-хранителни. Към всичко това бе прибавил една тиква, пълна с пулке — ферментирало питие, което се добива в големи количества от агаве.
Тримата флибустиери, които не бяха сложили троха в устата си през цялата нощ, отдадоха заслуженото на тази закуска, не забравяйки пленника. После се настаниха, кой както може, върху купчина пресни листа, които негърът бе донесъл в колибата и спокойно заспаха, нехайни към всякаква опасност. Затова пък негърът бе оставен на стража, след като пристегна въжетата на пленника, както му бе наредено от белия приятел.
През целия ден, никой от тримата пирати не помръдна, но щом се свечери Корсарът стана пръв. Бе по-блед от друг път и черните му очи изпускаха мрачни светкавици. Обиколи два-три пъти колибата възбудено, после спря пред пленника и му каза:
— Обещах да не те убия, макар да имах право да те обеся на първото дърво в джунглата; но ти трябва да ми кажеш мога ли да вляза незабелязано в двореца на губернатора.
— Искате да го убиете, за да отмъстите за смъртта на Червения Корсар, така ли?
— Да го убия!… — възкликна гневно флибустиерът. — Аз се сражавам, не убивам от засада, защото съм благородник. Един дуел помежду ни, ето какво желая, но не и да убивам.
— Стар е губернаторът, а вие сте млад; но важното е, че не мога да ви вкарам в неговото жилище, без да бъдем арестувани от голямата стража, която бди около него.
— Чувал съм, че е храбрец.
— Като лъв.
— Добре, надявам се да се срещнем.
Обърна се към двамата флибустиери, които бяха се изправили и каза на Ван Щилер:
— Ти остани тук да пазиш този човек.
— Достатъчен е негърът, капитане.
— Не, негърът е силен като Херкулес и ще ми бъде нужен, за да пренесе тялото на брат ми. Тръгвай, Кармо, ще идем да изпием една бутилка испанско вино в Маракаибо.
— Карамба! По този час ли, капитане? — отвърна Кармо.
— Страх ли те е?
— С вас ще слезна и в ада, за да хвана за носа Велзевул, но се страхувам да не ви разкрият.
Подигравателна усмивка сви тесните устни на Корсара.
— Ще видим — рече. — Тръгвай.
IV
ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИ СТЕНИ
Макар населението на Маракаибо да не надхвърляше десет хиляди души, на времето той бе един от най-важните градове, които Испания притежаваше по бреговете на Мексиканския залив.
С прекрасно местоположение на южния край на Карибския залив, точно пред провлака, който излиза на едноименното, пространно езеро, и с километри се врязва на вътре в континента, Маракаибо бе станал изведнъж много важен център и пазарно средище за всички стоки на Венецуела. Испанците го бяха снабдили с мощен форт, въоръжен с голям брой оръдия, а на двата острова, които го пазеха откъм залива, бяха настанили силни гарнизони, страхувайки се постоянно от внезапно нахлуване на страшните флибустиери от остров Тортуга.