— Какво има? — попита го шепнешком Корсарът.
— Чух да пукат клони — отговори по същия начин Кармо.
— Край нас ли?
— Да, наблизо.
— Дали не е някакво животно?
— Не знам, но по-добре да изчакаме няколко минути.
Тримата залегнаха сред високите треви и затаиха дъх. Скоро до тях достигна шепотът на двама души, които разговаряха наблизо.
— Часът наближава — каза единият глас.
— Готови ли са всички? — попита другият.
— Може би са напуснали лагера си, Диего.
— Огънят им още гори.
— Нашите не трябва да гасят огньовете, за да заблудят флибустиерите, че нямаме намерение да ги нападнем.
— Хитрец е губернаторът!
— Той е истински военен, Диего.
— Мислиш ли, че ще успеем да ги заловим?
— Сигурно, ако ги изненадаме.
— Но ще се съпротивляват докрай. Черният Корсар струва колкото сто от нашите, Себастиано.
— Но ние сме шестдесет души, а с нас е и графът, чиято сабя е непобедима.
— Това не е достатъчно за този дяволски корсар. Страхувам се, че много от нас ще заминат за онзи свят.
— Но тия, които ще оцелеят, здравата ще се повеселят. Десет хиляди пиастри, драги мой!
— Вярно, една добра сума, Себастиано. Карамба! Губернаторът желае на всяка цена смъртта му.
— Не, Диего, иска го жив.
— За да го обеси след това.
— В това не се съмнявай. Я почакай… чу ли нещо, Диего?
— Да, нашите хора тръгват.
— Хайде и ние; десетте хиляди пиастри ни чакат горе!
Черният Корсар и двамата му другари слушаха със затаен дъх. Двамата испанци бавно тръгнаха към тях, проправяйки си път сред гъстата растителност. Бяха ги отминали няколко крачки, когато единият от тях спря и каза:
— Хей, Диего, не чу ли нещо?
— Не, приятелю!
— Мен ми се стори, че дочух някаква въздишка.
— Сигурно е било някое насекомо.
— Или някоя змия.
След тази кратка размяна на приказки, двамата моряци продължиха пътя си и изчезнаха в тъмнината.
Тримата флибустиери изчакаха още някоя минута, страхувайки се да не би испанците да се върнат, после Корсарът се изправи на колене и се огледа.
— По дяволите! — промълви Кармо и въздъхна облекчено.
— Започвам да вярвам, че щастието ни закриля.
— Аз не бих дал и пиастра за нашата кожа — каза Ван Щилер. — Един от тия мина тъй близо до мен, че за малко не ме настъпи.
— Добре направихме, че напуснахме нашия лагер. Шестдесет души… Кой може да издържи на такова нападение?
— Ще бъдат лошо изненадани, когато горе открият само камъни и бодили.
— Нека ги занесат на губернатора.
— Тръгваме — намеси се Корсарът. — Трябва да стигнем на брега преди испанците да открият отсъствието ни и да дадат тревога, няма да можем да се домогнем до никоя лодка.
Уверени, че няма да срещнат други пречки по пътя си, тримата флибустиери се насочиха към езерцето, откъдето хванаха противоположния скат, навлизайки в каньона — арена на вражеското поражение и се насочиха към южния бряг на островчето, за да бъдат по-далеч от каравелата.
Пристигнаха към полунощ Пред тях, наполовина във водата, зърнаха една от четирите лодки. Екипажът й, състоящ се от двама души, бе на сушата и спеше край полузагасналия огън. Явно, те си почиваха спокойно, защото знаеха, че другарите им са отишли да заловят опасните флибустиери и в момента не ги грози опасност.
— Лесно ще се справим — промълви Корсарът. — Ако тия двамата не се събудят, ще се измъкнем в морето без да ни усетят.
— Да не ги ли убием? — попита Кармо.
— Излишно е — отвърна Корсарът. — За сега поне не ни пречат.
— А лодките къде са? — попита Ван Щилер.
— Една от тях е изтеглена на пясъка до скалата, на петстотин крачки от нас — отвърна Кармо.
— Бързо да се натоварим — заповяда Корсарът. — След няколко минути испанците ще открият бягството ни.
Забързаха и като стъпваха внимателно на пръсти, минаха покрай двамата моряци, които сладко хъркаха. С лек тласък бутнаха лодката във водата, скочиха в нея и грабнаха веслата.
Бяха се отдалечили на петдесет или шестдесет метра и вече се надяваха да навлязат в морето необезпокоявани, когато откъм върха изтрещяха няколко залпа, последвани от остри викове. Стигнали до билото, те сигурно се бяха хвърлили в атака, за да заловят тримата флибустиери в малкия им лагер.