Гърмежите стреснаха заспалите моряци и те тревожно отвориха очи. Първото нещо, което видяха, беше отдалечаващата се лодка с хората в нея и те бързо се затичаха към брега с пушки в ръце.
— Спрете! Кои сте вие? — развикаха се.
Вместо да отговорят, Кармо и Ван Щилер се наведоха още повече над веслата и загребаха отчаяно.
— Тревога! — викнаха двамата моряци, разбрали, макар и късно, за случилото се.
Откъм брега отекнаха два изстрела.
— Дявол ги взел! — викна Кармо, когато един куршум отчупи веслото му, на три пръста само от борда на лодката.
— Вземи друго весло, Кармо — каза Корсарът.
— Гръм и мълния! — обади се Ван Щилер.
— Какво има?
— Другата лодка ни преследва, капитане.
— Вие дръжте здраво веслата и оставете на мен да я държа на разстояние с аркебуза си.
Междувременно на върха на хълма продължаваха да стрелят. Вероятно като се бяха натъкнали на траншеите от камъни и бодили, испанците бяха спрели, страхувайки се от засада.
Под невероятните напъни на двамата флибустиери, които требеха с всички сили, лодката бързо се отдалечаваше от острова й се насочваше към устието на Кататумбо, което отстоеше само пет-шест мили. Разстоянието не беше малко, но ако хората от каравелата не ги забележеха, имаше възможност да убегнат от преследването.
Лодката на испанците спря край издадения нос, за да качи двамата моряци, които крещяха като луди и това забавяне позволи на флибустиерите да спечелят други стотина метра. Но за жалост тревогата бе чута и на северната страна на острова. Гърмежите на двамата моряци, независимо от ония на върха, бяха привлекли вниманието на бреговата охрана. Нашите хора не бяха изминали и хиляда метра, когато забелязаха към тях да се насочват другите две лодки, едната от които бе доста голяма и въоръжена с малка, преносима мортира.
— Загубени сме! — възкликна спонтанно Корсарът. — Приятели, да бъдем готови да продадем скъпо живота си.
— Гръм и мълния! — ревна Кармо. — Тъй бързо ли ни забрави щастието? Така да бъде!… Но преди да умрем, ще пратим мнозина на онзи свят.
Бе оставил веслото и грабнал аркебуза. Лодките, водени от най-голямата, на която гребеха дванадесет души, вече се намираха на триста крачки от тях и бързо ги настигаха.
— Предайте се или ще ви пратим на дъното! — викна нечий глас.
— Не — отвърна гневно Корсарът. — Истинските моряци умират, не се предават.
— Губернаторът ви обещава живота.
— Ето моя отговор!
Корсарът стреля и повали единия от гребците. Мортирата изтрещя, миг по-късно лодката на бегълците се наклони и загреба вода.
— Скачайте във водата! — викна Корсарът и захвърли аркебуза.
Двамата флибустиери изпразниха пушките си срещу голямата лодка и се хвърлиха в морето, а през това време пробитата лодка се преобърна.
— Сабите в устата и готови за абордаж! — викна Корсарът яростно. — Ще умрем на борда на лодката.
Задържайки се с мъка на повърхността, поради тежестта на водата, навлязла във високите им ботуши, тримата флибустиери започнаха отчаяно да плуват срещу лодката, решени да окажат последна ожесточена съпротива преди да умрат.
Испанците, които на всяка цена искаха да ги заловят живи, с няколко удара на веслата се намериха сред тях. Веднага десет чифта ръце се вкопчиха в тримата флибустиери и ги измъкнаха на борда, като ги обезоръжиха и вързаха здраво, преди да се опомнят от удара, който лодката им бе нанесла с носа си.
Когато Корсарът можа да си даде сметка за случилото се, вече бе захвърлен на кърмата със здраво вързани ръце зад гърба, а другарите му — поставени под седалките на носа.
Някакъв мъж, облечен в елегантен костюм на кастилски благородник, бе застанал до него и държеше в ръка кормилния лост.
Щом го видя, Корсарът учудено възкликна.
— Вие?… Графе!
— Аз, кавалере — отвърна кастилецът усмихнат.
— Никога не бих повярвал, че граф Лерма тъй бързо е забравил кому дължи живота си, макар да бих могъл да го убия в къщата на Нотариуса на Маракаибо — каза Корсарът с горчивина.
— А какво ви кара да вярвате, синьор дьо Вентимилия, че съм забравил деня, в който имах щастието да се запозная с вас? — попита графът шепнешком.
— Струва ми се, че съм ваш пленник, ако не се лъжа.
— И какво от това?
— Просто знам, че ще ме предадете на фламандския херцог.
— Продължавайте.
— Може би сте забравили, че Ван Гулд обеси двамата ми братя.
— Не, кавалере.
— Тогава знаете за ужасната омраза, която съществува между мен и херцога.
— Да, знам.
— А това, че ще ме обеси, знаете ли?