— Сега той спи, кавалере.
— Но утре ще е буден.
— Е, и какво от това?
— Просто ще обеси вас, вместо мен. Помислихте ли за това, графе? Вие знаете, че Ван Гулд не се шегува.
— Мислите ли, кавалере, че той би се усъмнил в мен? Вярно, фламандецът е хитър, но не вярвам да дръзне да ме обвини. Още повече каравелата е моя, екипажът ми е верен и ако опита да посегне на мен, ще разбере, че е сбъркал. Повярвайте ми, херцогът тук не е обичан заради високомерието и жестокостта си. Може би няма да постъпя добре като ви освобождавам в момент, в който Олонеца е надвиснал над Гибралтар, но преди всичко съм джентълмен и трябва да спазвам обещанията си. Вие спасихте живота ми, сега аз, ще спася вашия и ще бъдем квит. Ако по-късно съдбата ни срещне в Гибралтар, вие ще изпълнявате вашия корсарски дълг, аз моя на испанец и ще се бием като двама заклети врагове.
— Не като заклети врагове, графе.
— Тогава ще се бием като двама джентълмени, които служат под различни знамена — рече кастилецът с достойнство.
— Така да бъде, графе.
— Тръгвайте, кавалере. Ето, оставям ви една секира, която ще ви послужи да отворите капака на люка, и няколко ками, за да се браните от зверовете, когато стъпите на сушата. Сега внимавайте: една от лодките е вързана за кораба отзад; доплувайте до нея, срежете въжето и гребете към брега. Нито аз, нито пилотът ще видим нещо. Сбогом, кавалере. Надявам се да ви видя под стените на Гибралтар и още един път да кръстосаме саби с вас.
След тези думи графът разряза въжето, което стягаше ръцете на Корсара, даде му оръжието и се отдалечи с бързи крачки, изчезвайки по стълбата нагоре.
Корсарът остана няколко мига неподвижен, все още изненадан от великодушната постъпка на кастилеца, после, като се убеди, че наоколо му всичко е тихо и спокойно, разбуди Ван Щилер и Кармо.
— Тръгваме, приятели.
— Тръгваме? — учуди се Кармо и разтвори широко очи. — За къде, капитане? Вързани сме като чували с картофи, а вие искате да тръгваме.
Корсарът взе една от камите и с няколко замаха разряза въжетата, които държеха в плен двамата му другари.
— Гръм! — възкликна Кармо.
— И мълния! — добави хамбургчанинът.
— Свободни ли сме? Какво се случи, синьор? Да не би онзи мошеник губернаторът да иска изведнъж да се покаже толкова великодушен към нас?
— Не говорете и ме следвайте!
Корсарът стискаше в ръка брадвата и се насочи към една от бойниците на бакборда, запречена от две големи дъски. Използувайки момента, в който моряците на пост вдигнаха някаква врява, понеже обръщаха кораба на борд, издъни с четири силни удара двете дъски, при което се откри достатъчно място, за да се провре един човек.
— Внимавайте да не ви изненадат — каза на флибустиерите. — Ако държите на живота си, бъдете крайно предпазливи.
Мина пръв през отвора и увисна навън, като се държеше с ръка за една от дъските. Бордът се оказа толкова нисък, че се озова до кръста във водата. Изчака една вълна да се разбие в борда, после се отпусна и заплува все покрай борда, за да не го забележат моряците отгоре. Миг по-късно Кармо и хамбургчанинът го настигнаха, стискайки между зъбите си камите на кастилеца.
Оставиха каравелата да ги отмине, после зърнаха лодката, вързана с дълго въженце за кърмата, с четири замаха стигнаха до нея и като си помагаха един друг, за да поддържат равновесие, се метнаха вътре.
Корсарът вдигна очи към кърмата на платнохода и на мостика му разграничи една човешка фигура, която му махаше с ръка за сбогом.
— Ето едно благородно сърце — промълви, разпознавайки кастилеца. — Бог да го пази от гнева на Ван Гулд!
Разпънала всичките си платна, каравелата бързаше към Гибралтар, без някой от борда й да подозира за бягството на опасните пленници. Гледаха я още няколко минути как цепи вълните пред себе си, после изчезна зад няколко малки, гористи островчета.
— Богове! — възкликна Кармо, нарушавайки тишината, която цареше в лодката. — Още не знам дали съм буден, или сънувам. Като си помисля, че допреди малко бяхме вързани като добичета в мазето на каравелата, а сега дишаме свободни морски вятър, просто не ми се вярва. Какво впрочем се случи, капитане? Кой ни помогна да се изскубнем от лапите на стария човекоядец?
— Граф ди Лерма.
— Аха, това се казва джентълмен! Ако го срещнем в. Гибралтар ще го пощадим, нали Ван Щилер?
— Ще се отнасяме с него като брат от брега — отвърна хамбургчанинът. — Да потегляме ли, капитане?
Корсарът не отговори. Внезапно беше се надигнал и гледаше внимателно на север линията на хоризонта.
— Приятели — рече той с развълнуван глас. — Не забелязвате ли нещо там?