… Двамата природни „гении“ — Грачов и Соломин — овладели тайната за печатането на американски стодоларови банкноти и съветски сторублевки. В продължение на половин година пласирали фалшивите пари сред чужденци и съветски граждани, а също и в търговската мрежа, но скоро били заловени и откарани в Лефортовския затвор. Там бързо се споразумели със сътрудници от органите за сигурност и продължили да правят същото, само че вече за КГБ. След като излежали тригодишната присъда, били пуснати на свобода и настанени на работа в сектора на Медведев, но продължили да сътрудничат на органите.
За да не го разбере погрешно подполковник Романова, професорът тутакси заяви, че е смятал и смята за свой дълг на болшевик винаги да дава отпор на всякакви нападки срещу партията и нейната програма за установяването на комунистическото влияние в целия свят, и именно затова горещо одобрява дестабилизацията на западното общество, в частност програмата на КГБ за наводняването на водещите западни страни с фалшива валута, тази акция най-бързо щяла да доведе капитализма до разруха и да ускори решаването на много проблеми в нашето народно стопанство.
Със съдействието на Грачов и Соломин започнал да работи свръхсекретен цех във фабрика „Гознак“. Резултатите не закъснели — в САЩ, Канада, Англия, Франция и ФРГ в момента се наблюдавал икономически спад, така наречената рецесия.
По някое време двамата „гении“ започнали скришом да изнасят долари от секретния цех и да ги пласират сред чуждестранните туристи, хилядарка след хилядарка. Забогатели страшно много. Купили си по една вила и кола, след което започнали да влагат средства в старинни предмети. Но не щеш ли, привлекли вниманието на ОБРСС. Момчетата от опасното ведомство на Абрикосов се заинтересували какъв е източникът за тези толкова значителни разходи. Наложило се спешно да им се изготвят документи със задна дата в уверение на това, че са получавали и получават високи хонорари и премиални в Търговската палата, помогнали и приятелите от КГБ. През това време Соломин се запознал с хубавата Аллочка Соя-Серко от Арбат, млада собственица на колекция от антики. Двамата приятели се договорили с нея да съхранява сред своите вещи и техните придобивки, а също така и клишето за стодоларовата банкнота. Минали две безоблачни години и ето че ги споходила нова неприятност — колекцията на Алла била открадната. Хитрият Медведев посъветвал своите протежета известно време да наблюдават обиграната колекционерка. Те започнали да я следят и един ден случайно подслушали неин телефонен разговор, от който разбрали, че Соя-Серко сама е уредила кражбата, платила е на крадците за услугата и започнала лично да разпродава антиките. Този факт дотолкова вбесил интелигентните момчета, че те решили да намесят в тази история професионални следователи. Медведев настойчиво ги предупреждавал, че омразата и гневът са лоши съветници, че когато следствието стигне до Алла, неминуемо ще стигне и до тях. Тогава никакви връзки няма да им помогнат. И точно така излязло…
— А познавате ли Ракитин от Министерството на външната търговия?
— Виктор Николаевич? Че кой не го знае?! Точно в този секретен цех го срещнах преди десетина дни…
8.
26 ноември 1982 година
Меркулов бързаше. Печаташе някакъв документ на своята „Оптима“. Когато влязох, се намръщи недоволно, но не защото ме виждаше, а защото в съседния кабинет ехтеше с пълна мощност включеният телевизор. Там се бяха събрали студентите третокурсници, дошли при нас на опознавателна практика. Улових погледа му към стената — дори нямаше време да почука, за да накара несъобразителните хлапаци да намалят звука. Наложи се аз да се намеся: отидох и прекъснах колективното гледане на филма „Убит при изпълнение…“, като отпратих практикантите при Мойсеев да се запознаят с най-новите постижения на родната ни криминалистика…
Когато се върнах, видях, че моят началник е много доволен от нещо, но не го попитах за причината — ако иска, сам ще ми каже. Започнах да преглеждам протоколите от новите разпити на свидетели в МУР, които ни бе донесъл дежурният мотоциклетист.
— Проучи ги! — одобрително кимна Меркулов. — Аз трябва да ида при Емелянов… Разбрахме се за десет и половина — и ми подаде четвъртия екземпляр от току–що написания документ.
В този миг иззвъня, по-точно избръмча тихо като комар телефонът на бюрото му. „Странно — помислих си, — явно вчера са сменили апарата, старият беше по-гласовит.“