Това пътуване ми отне малко повече от час.
Едва когато се върнах — в два и нещо, — започнахме да обсъждаме с Меркулов подробностите от нашето дело. Пушехме цигара от цигара и гадаехме дали ще се задвижат нещата след нашия сигнал, изпратен до Чебриков чрез Пономарьов…
9.
Вече разчиствахме бюрата си, пъхайки книжата по чекмеджетата и шкафовете, когато зазвъня телефонът. Вдигнах.
— Обажда се помощникът на председателя на КГБ генерал-полковник Чебриков. Виктор Михайлович би искал да говори със следователя по особено важни дела Меркулов.
Меркулов, който вече държеше слушалката на деривата, каза, че е на телефона. „Започна се!“ — мина ми през ум.
Почти цяла минута той слуша мълчаливо, поблагодари на Чебриков и затвори.
— Саша, сега Чебриков изпраща кола за нас, ще ни приеме в конспиративната квартира, където се среща с личните си агенти. Аз ще събера всички материали, а ти събери мислите си — и изхвръкна от кабинета.
Тая среща ми объркваше плановете. В шест без четвърт — в петък свършвахме работа петнайсет минути по-рано — Рита трябваше да ме чака пред входа на прокуратурата. Бяхме решили да поплуваме в някой басейн или просто да се поразходим. Без кола. Времето беше доста топло и приятно за сезона.
Меркулов долетя обратно и започна бързо да комплектува книжата от донесената купчина. Сегиз-тогиз ме поглеждаше с изненада. Очевидно недоумяваше защо не съпреживявам с него този исторически момент, но всъщност аз горях от любопитство да узная откъде донесе материалите на Ракитин. Значи през цялото време ги е крил в сградата на прокуратурата. Съзнавайки, че периодът на жадните ми въпроси бе отминал, реших да не го питам, а само да го проследя при поредното му отиване до „скривалището“.
Когато излязох секунди след него и стигнах до ъгъла в коридора, видях как предпазливо се затваря вратата на кабинета по криминалистика. Следователно Меркулов е крил всички тия „експлозиви“, заради които преживяхме толкова премеждия, в огнеупорната каса № 2 на Семьон Семьонович Мойсеев.
Тъкмо шефът ми се върна в кабинета (аз вече седях зад бюрото си с нехаен вид), от вратата надникна къдрокосият Гарик:
— Пристигнала е кола за вас, Константин Дмитриевич!
Опитах се да обясня на Меркулов — по дяволите! — грабнал чантата с книжата, той изхвръкна в коридора и хукна по стълбището надолу. Все пак успях да го настигна и да изкрещя в ухото му:
— Не мога да дойда, Костя!
Той се спря.
— Как така?!
— По лични причини.
Меркулов се обърна, блъсна външната врата и аз видях как от отсрещния тротоар, приветливо махайки ни с ръка, тичаше Рита.
Шофьорът на черната лимузина, едър млад здравеняк, вече услужливо отваряше вратите пред нас. Меркулов щракна с пръсти от досада и му каза:
— С нас ще дойде и тази дама…
Шофьорът сви безразлично рамене — какво му пука?! — и седна зад волана, шефът ми — на седалката до него, а ние с Рита отзад.
— Риточка, ще се постарая да освободя Саша колкото се може по-скоро…
— Няма проблем, Костя, ще почакам — примигна тя с дългите си сини ресници.
Преди още да е спряла напълно колата, Меркулов скочи, все така стискайки в ръка поовехтялата си чанта. Стори ми се, че вилата на главния чекист е някак неестествено слабо осветена, но той вече подтичваше с гигантски крачки към светлинките, мъждукащи през редките борове.
Тръгнах след него, но изведнъж усетих, че нещо не е наред.
— Саашааа! — изкрещя зад мен Рита.
Обърнах се — и от този миг животът сякаш потече с главоломни скокове назад. Когато опитвам да си спомня последователността на случилото се, всеки път се обърквам. Като че гледам в детски калейдоскоп и ярката мозайка от разноцветни стъкълца при всяко тръсване се нарежда в нова фигура. Тичах с всички сили към Рита, но времето сякаш спря, или по-точно се понесе с бясна скорост. Аз тичах, тичах с чувството, че никога няма да стигна до нея. Ето, още крачка-две… но застинах, кажи-речи, във въздуха, защото видях как Рита, прегърнала стъблото на един бор, бавно се свлича на земята. И тогава чух автоматна стрелба, тоест едва тогава разбрах, че се стреля с автомат, защото стрелбата започна още щом се обърнах при вика на Рита. В същия миг започнах да падам стремително надолу от някаква шеметна височина и това продължи много дълго, тъй като успях да видя в краката си разтворената чантичка на Рита и малко по-встрани връзката с ключове. След това всичко потъна в мрак…