Началник 2-и отдел на МУР при
ГУВР на Московския градски изпълком
подполковник А. Романова
гр. Москва, 26 ноември 1982 г., 19 ч. и 27 мин.“
10.
27 ноември 1982 година
Нямах желание за абсолютно нищо — нито да мисля, нито да виждам или разговарям с когото и да било, искаше ми се само да отпусна глава и да умра. Просто да умра и толкоз.
От мъка тропнах силно с бинтованата ръка по масата. Това пооблекчи болката в сърцето ми, която се премести в предмишницата и остро запулсира.
За мен времето сякаш се пресова в една-единствена и нескончаема минута на страдание. Отговарях на телефонни обаждания, самият аз телефонирах някъде, пиех болкоуспокояващи и пилешки бульон по заповед на Ирка Фроловска, племенница на една от моите съквартирантки. Но това не бях аз, невъзможно бе да съм аз, защото аз все още гледах Ританите безжизнени очи, притисках се до ледената й буза и виех като вълк от непоносимата изгаряща болка в сърцето си.
28 ноември 1982 година
„Скъпи Жора!
Ето че погребахме нашата Риточка без теб. Просто не мога да повярвам, че всичко това е действителност, че тя си отиде от нас безвъзвратно. Няма я вече скъпата ни приятелка. Беше ме помолил да ти разкажа подробно как се е случило всичко. Но ще ти кажа само, че това е много мръсна история, няма да я описвам, защото се боя писмото да не попадне в чужди ръце… На погребението дойдоха страшно много хора — от Първа градска болница, от «Петровка» 38. А Сергей Иванович Счастливи пристигна едва вчера от Афганистан и такава скръб го сполетя. Ритиният Саша, нали помниш оня млад следовател, също е пострадал в тая история, ранен е в ръката, другият следовател е ранен много тежко, кажи-речи, смъртоносно. Днес Саша седя при него цяла сутрин и са му казали, че почти няма надежда да оживее… Горкият Саша, имам чувството, че се побърква, нали смятаха с Риточка да се женят и изведнъж такова нещастие да се случи.
Всички ходихме на погребението във Востряково — и Валка Никулин, и Сеня, и твоите момчета — художниците, дори Инка Никулина. Само тебе те нямаше. И цветя, цветя, купища цветя. Моят господин Дейвид Драпкин беше много мил, донесе огромен букет рози за Риточка. Но с вида си направо шокира хората на гробищата — в някакво мърляво шлиферче, оръфани дънки и усукан на масур шал около врата, ама за сметка на това дойде с форда. Помниш, че Риточка все си мечтаеше да се повози на форд, нали? И такова нещастие да я сполети.
После дойдохме у дома, с форда, всички се побрахме, само Сеня Щейнбок трябваше да се смести в багажника, беше много смешен — като наврян в миша дупка, дори Саша се усмихна. Дейвид накупи от валутния най-различни неща, така че направихме разкошен помен за Риточка. И, разбира се, всички се натряскахме, особено Саша и господин Драпкин. И после Саша цялата вечер плака, но това е хубаво, защото със сълзите изливаше и мъката си.
Накрая ги сложих двамата да спят на моето легло. Дейвид така се отцепи и захърка с кирливия шал на врата, че човек трудно би си представил, че баща му има адвокатска фирма в Ню Йорк.
Аз, разбира се, си седях в кухнята и плаках цяла нощ. Толкова е страшно да погребеш близък, Жора, толкова е страшно! А Риточка беше само на двайсет и осем години! Какъв ужас, да си отиде така млада! Не биваше да се случва това! Какво нещастие!
Целувам те горещо по твоята отвратителна брада и ти пожелавам по-скоро да се оправиш с коляното. Тия дни ще ти донеса плюскане.
Альона
28.11.1982“
Жора ми даде да прочета това писмо след една седмица, когато отидох да го взема от болницата. Но след като излязохме навън, го дръпна от ръцете ми, драсна клечка кибрит и почернелите късчета хартия бавно паднаха на мократа земя.
11.
Седях зад празното бюро на Меркулов и с нечовешко усилие на волята се мъчех да не мисля за Рита и нейната гибел, но въпреки това мислех само за нея. На моменти бях готов да изтичам до кабинета по криминалистика, да грабна някой пистолет и да отида лично да убия Касарин. Да отмъстя за Рита. За Костя. За татко… за себе си…
Когато преди половин час дойдох на работа, ме обзе чувството, че след десетгодишно отсъствие се връщам у дома, където всички отдавна са престанали да ме чакат. Избягвах състрадателните погледи и въпроси и си мислех — дано не ме правят на герой…