Телефонът на информацията в 11-а болница беше зает близо петнайсет минути, накрая ми отговори старчески глас:
— Меркулов ли? Константин Дмитриевич? Дванайсета стая? Температурата е трийсет и девет и две десети, състоянието е тежко, стабилизирано.
В събота и неделя температурата му не спадаше по-долу от четиридесет градуса и състоянието му бе критично. Ох, господи, не оставяй да умре моят Меркулов…
— … Чувате ли ме, Александър Борисович? — едва сега забелязах как настойчиво мига светлинката на интеркома. — Вика ви прокурорът на Москва другарят Емелянов с делото на Ракитин.
Е, сега му е времето да отнеме това дело от Меркулов и да го даде на друг следовател или… в КГБ. Извадих от сейфа двете папки и с отвращение ги хвърлих на бюрото.
В кабинета на Емелянов седеше Пархоменко и гледаше новия началник в устата. Без всякакво предисловие и почуквайки с молив по бюрото, градският прокурор каза:
— Грешка на другаря Меркулов, а също и ваша грешка, другарю Турецки, беше несъгласуваното с нас — той посочи с молива себе си и Пархоменко — отиване при другаря Чебриков.
Пархоменко закима, без да откъсва поглед от Емелянов. И макар че нямах намерение да споря за нашите „несъгласувани“ действия, Емелянов повиши тон:
— Не, не, Александър Борисич, не смятам да обсъждам кой е прав и кой е крив, още повече че бяха понесени такива загуби… Ние трябва да продължим работата, да изпълним своя дълг пред народа, партията и правителството. — Той протегна ръка и аз пъхнах в пухкавата му длан двете папки. — Днес изтече десетдневният срок, даден ни от Централния комитет за издирване на убийците. Вашата бригада се справи отлично със задачата. Днес ще докладвам в ЦК за разкриването на убийството. Но както разбирам, покрай делото на Ракитин са образувани десетина допълнителни дела, така че ни предстои още много работа… — Емелянов скочи от креслото и започна да снове със ситни крачки по кабинета, сложил ръце зад гърба си. — Имаме два пътя за избор: първия, най-лесен за нас и, бих казал, най-широко възприет в практиката, е да разпръснем — ммм, имам предвид да разпределим тези дела по съответните ведомства на Министерството на вътрешните работи, ОБРСС, КГБ. Но политически — политически! — това дело като цяло трябва да го приключим ние, прокуратурата, която, съгласно замисъла на нашия генерален секретар другаря Андропов, трябва да стане съсредоточаване на следствената власт в страната. — Градският прокурор завърши встъпителната реч и седна обратно в креслото си. — За жалост, другарят Меркулов няма да е в състояние скоро да поеме служебните си задължения. Впрочем имаме сведения, че вече можем да не се опасяваме за живота на нашия Константин Дмитриевич… Предлагам да се включи във вашата следствена бригада прокурорът криминолог Мойсеев, а вие, Александър Борисич, да я оглавите. Какво мислите за това? Ще се справите ли?
Преди два дни сигурно щях да се стресна от подобно предложение, но сега го приех като единствено възможния вариант. Ето защо отговорих еднозначно:
— Да.
Вече час и четиридесет и пет минути бях ръководител на следствената бригада по делото за убийствата на Ракитин и Куприянова, но всъщност засега още не работех с тази бригада, тъй като в понеделник Семьон Семьонович ходеше на някакви процедури в поликлиниката и идваше следобед, а другият член на бригадата — капитан Грязнов — не се бе явил на работа по неизвестни причини. Така ме информира Романова. Написах на машината постановление за издирването и задържането на Виталий Шакун. Снимката му лежеше пред мен на бюрото — русоляв, с кръгло лице, бели вежди, широк нос и светли, малко дръпнати очи. Обикновено лице… На убиец…
Продължих да печатам с един пръст на машината. Изтичаше десетдневният срок от задържането под стража по член 90 от НПК на голяма група заподозрени. До края на този срок трябваше да им се предяви обвинение, в противен случай — да се промени мярката за неотклонение, като например подпишат декларация, че няма да напускат града. Прелиствах делото — Волин, Лукашевич, Фролов… И още пет-шест човека от спекулантската група на Волин и от тъмния бизнес на Леонович — Мазер. Началникът на предварителния арест ме беше побъркал с неговите обаждания, голям правозащитник се извъди — трябвало на секундата да има на бюрото си тези постановления. Работех като на конвейер, когато дочух откъм коридора почукване на бастун: Семьон Семьонович идваше на работа. Взех делото и тръгнах към кабинета му. Трябваше да възложа на Мойсеев да подбере конкретните улики срещу Шакун — отливките от стъпки на мястото на убийството в Соколники, различните микрочастици, отново всичко, както за Казаков-Крамаренко. Уликите трябваше да са готови до момента на арестуването на втория убиец…