И Грязнов се стовари на пода заедно със стола. Опитах се да го издърпам на дивана, но той се съпротивляваше — искаше да остане на малкото пространство между шкафа и страничната облегалка. Хукнах за помощ при Мойсеев, като преди това заключих вратата. Семьон Семьонович имаше в подвижната си лаборатория всичко необходимо за екстрени случаи и след две–три минути вече разтривахме слепоочията на Грязнов, наливахме му нещо в устата и бутахме под носа му шишенце с амоняк.
— Не намирате ли, Александър Борисович — каза Мойсеев, — че тази гледка не отговаря на общоизвестното твърдение „Човек звучи гордо“?
Не, не намирах. Беше ми жал, знаех приблизително какво става с Вячеслав, по-скоро досещах се. По някое време той се поуспокои и остана да лежи кротко на дивана, провесил през страничната облегалка дългите си крака в контешки обувки и с леко извити навътре стъпала като на дете. Семьон Семьонович отиде да уреди транспортирането му до вкъщи, а аз пуснах резето на вратата, за да не може да се отключва отвън, и седнах да изслушам горчивата изповед на капитан Грязнов.
Бяха го купили срещу евтин компромат — някой го видял пиян на 7 ноември по време на дежурство на правителствен обект (това първо), бил разказвал — пак така в нетрезво състояние — антисъветски вицове (това второ) и, трето, което било „най-страшното“ — в Сандуновските бани го хванали момчетата от районната бригада за издирване нарушителите на трудовата дисциплина тъкмо когато си пиел мирно и тихо биричка с колегите от МУР в една самостоятелна кабина, също така през работно време. Касарин го извикал при себе си и обещал да потули всичко, ако работи за КГБ. Слава се съгласил, тъй като бил авантюрист по характер, и отначало дори му харесало да следи собствения си началник — Меркулов, но после загрял, че в тая работа има нещо гнило, ама вече било късно…
Мойсеев се върна с шофьора Гена, на когото Меркулов помогна да си оправи москвича. С общи усилия и криейки се от началствата, тримата успяхме да напъхаме Грязнов в колата.
Беше шест без пет.
Затворих се в една кабина в тоалетната — доста банално, но не можах да измисля нищо по-свястно — и зачаках да утихнат стъпките и разговорите по коридора. Близо трийсет-четирийсет минути слушах как се хлопат врати и се превъртат ключове. Най-после всичко утихна. Излязох от моето убежище и минах по коридора от единия до другия край, проверявайки всяка врата — на етажа нямаше никого. Тогава отидох до остъкленото шкафче с ключовете от стаите, отвинтих с предварително взетата отвертка халките на катинарчето, взех ключа от кабинета по криминалистика, след което отново завинтих халките.
Влязох в кабинета на Мойсеев и без да паля осветлението, бутайки се по пътя към прозореца в някакви апарати, спуснах плътните завеси и включих настолната лампа. Монтирах трикракия статив и завинтих на него фотоапарата „Зенит“, който още през деня бях видял оставен на открито. В лабораторията имаше и репродукционни химикали, но аз не умеех да боравя с тях кой знае колко добре, затова реших да не рискувам. Домъкнах четирите осветителни лампи. Лентата ми беше ГОСТ-65. Фиксирах блендата на 5,6 и експозицията на 1/125 сек. Това бяха средните величини за най-сполучливи резултати.
Оставаше да закача в устройството на стената обекта за фотографиране и едва сега се сетих, че никога не съм чел материалите на Ракитин. Те просто не ме интересуваха. Знаех само, че в тях е прословутата доктрина и документацията за престъпната дейност на Касарин. Интересуваше ме само едно — как да изпратя всичко това в чужбина и по този начин да отмъстя на недосегаемия злодей. Пък и разполагах с много малко време — утре Дейвид Драпкин се връщаше в Америка и непременно трябваше да ми помогне. Както и на цялото човечество. След това Касарин да прави каквото иска с мен. Днес обаче трябваше да му се изплъзна и на всяка цена да осъществя замисъла си.
Притесняваше ме само това, че цял ден не успях да открия американеца по телефона, но все пак не губех надежда, имах още време. Погледнах часовника си — осем и десет.
Материалите бяха сто и шест страници акуратно направени ксерокопия от оригинала на доктрината, двайсет и два листа от фирмен бележник на „Главсуровинекспорт“, изписани с едрия почерк на Ракитин, няколко чуждестранни фактури на немски, френски и английски, с различен цвят, качество и формат на хартията, копия от банкови чекове, фактури на руски език и още десетина непонятни документи. По две печатни страници на кадър, по четири листа от бележник — това прави петдесет и девет снимки и още десет–дванайсет за всичко останало. Значи две ленти. Работа за половин час.