А как сме с доказателствата по всяка версия? И ето че започвам да буксувам. Проблемът е, че доказателствата, с които разполагаме, не потвърждават нито една от моите версии, дори са в пълно противоречие с тях. Изваждам чист лист и започвам да чертая нещо като родословно дърво: в големи квадратчета означавам номерата на версиите, от тях прекарвам линии към по-малки квадратчета — субектите на престъплението, тоест лицата, които са ги извършили, и към правоъгълничета — наличните у нас доказателства. Получава се нещо страшно: квадратчетата увисват без всякаква връзка с правоъгълничетата, които образуват помежду си затворен кръг.
Меркулов бегло погледна към „творбата“ ми:
— С програмиране ли се занимавате през свободното си време, другарю Турецки?
После взе схемата ми на бюрото си и доста време я разучава. Аз дори се изпотих от напрежение.
— Всичко е правилно. Всичко е правилно, Саша — съвсем неочаквано за мен отбеляза той. — Но няма логика, не може и да има, защото самите убийства са неправилни.
Понякога Меркулов използва такива изрази, някак съвсем неточни, но аз го разбирам какво иска да каже. Въз основа на доказателствения материал това двойно убийство се оказва съвсем нелогично — „няма резон“. Моят началник се облакъти на бюрото и събра длани като за молитва. Тази негова поза показваше изключителната сериозност на ситуацията.
— Я да се опитаме, Александър Борисич, да си разкажем какво се е случило, без да правим дълбоки умозаключения.
… Виктор Николаевич Ракитин, който е началник на главно управление в Министерството на външната търговия и същевременно сътрудничи на Главното разузнавателно управление при Генщаба на Министерството на отбраната, както и на стратегическия отдел на КГБ, отива в парка Соколники, където се открива панаирът на електронна техника, за да се срещне с американския журналист Збигнев Подгурски. Носи със себе си чанта (Със секретни документи? Ценни предмети? Американска валута?). Целта на срещата е неясна. Изглежда, Ракитин не е бил професионален шпионин — твърде непредпазливо е от негова страна да остави на рецепцията в хотела бележка за Валерия с името на американеца. След Ракитин вървят двама мъже, които го: Следят? Охраняват? Преследват? Той не успява да се срещне с Подгурски. След известно време го намират убит по особено жесток начин. Чантата изчезва. Същата вечер в хотел „Централен“ е убита балерината Куприянова, с която по всяка вероятност Ракитин е имал любовна връзка. Убийците й търсят някакви дубликати, може би копия на онова, което е било в чантата. Арестуван е някой си Волин, на когото принадлежи намерената на местопрестъплението значка „Майстор на спорта“. В багажника на колата му е открит пистолет със заглушител. В МУР са сигурни, че Волин е единият от убийците.
Очевидно Меркулов не се задоволява с това просто решение. Остава да изчакаме резултатите от различните експертизи, аутопсиите и разпитите.
— Виж какво, Саша. Нещата при нас нещо не се връзват. Откровено казано, получава се пълна дивотия. — Той загаси угарката в пепелника и тутакси запали нова цигара. — Трябват ни контактите. Засега ще оставим Волин на МУР като гаранция, че ще стигнем до останалата бандитска паплач. Трябват ни контактите най-вече на Валерия…
Разбирам, че Меркулов се старае да вникне в логиката на престъпниците — от Ракитин те са се насочили към Куприянова. Значи от балерината ще тръгнат (или вече са тръгнали) по нейните връзки. Някъде бях чел, че престъпникът има сто пътя пред себе си и може да избере всеки от тях, А следователят — само един, онзи, по който е минал престъпникът. И ние с Меркулов трябваше да налучкаме този един-единствен път…
На вратата деликатно се почука и в кабинета влезе капитан Вячеслав Грязнов. Излъскан, лустросан като олимпийска рубла: изгладеният сив шинел добре прилягаше на върлинестата му фигура, а тесните капитански пагони сияеха от сребро.
— Разрешете, другарю стажант, да се обърна към другаря следовател! — присмехулно удари токове Грязнов. — По заповед на началника на МУР идвам на ваше пълно разпореждане!
С характерната непохватност на цивилен Меркулов опря длан до „гола глава“ и се подсмихна. Но явно усетил, че военният му поздрав излезе несполучлив, махна с ръка, което на негов език означаваше — хайде, Слава, влизай без церемонии, чувствай се като у дома си…
Грязнов разбра поканата му буквално, съблече шинела и най-безцеремонно се изтегна в креслото срещу новия си шеф.