Неочаквано с моя началник стана нещо изумително. Той бавно се надигна от бюрото и с плавни стъпки, кършейки дългото си тяло като солист на цигански ансамбъл, отиде в средата на кабинета. Плесна с ръце и като запя:
Започна да танцува и да се потупва смешно по токовете. Ние с Грязнов втрещено гледахме това любителско изпълнение. А следователят по особено важни дела прехласнато пееше:
След като се потупа от коленете до гърдите, Меркулов се поклони, каза „Благодаря за вниманието“ и отново седна зад бюрото си съвсем невъзмутим. Тогава дойде и нашият ред да се повеселим. Двамата с Грязнов избухнахме в луд смях и може би десетина минути цвилехме като коне. А междувременно Меркулов се бе вглъбил в съставянето на някакъв документ, но се виждаше как едва сдържа усмивката си.
Зазвъня телефонът. Меркулов вдигна и, кажи-речи, цяла минута слуша мълчаливо. Грязнов ми прошепна:
— Това беше от радост, че неговата Льоля се оправя…
Меркулов затвори, дописа документа и ми го подаде:
— Иди при дежурния прокурор Омелченко, нека го подпише и да му тури печат.
— Сега ли?
— Сега! — Меркулов погледна часовника си. — Обади се Романова. Днес е почивен ден и всички началства са отпрашили нанякъде извън града. Затова ме помоли да й подготвим една заповед за обиск и разрешение, да удължат задържането на Волин с три денонощия. Тя смята, че именно той е снажният блондин, който е убил Ракитин.
— И балерината — тържествуващо добави Грязнов.
— И балерината — повтори Меркулов без ентусиазъм.
— А вие, Константин Дмитрич — напористо продължи Грязнов, — смятате ли, че Волин… такова… наистина може да е убиецът?
Вместо отговор Меркулов каза:
— Ето какво, момчета. В три часа имам среща едновременно с три дами. Двете ви отстъпвам. Изберете си която искате — едната е на „Петровка“, другата на „Ленински проспект“. Всъщност не! — Той ме бодна в гърдите с дългия си пръст: — Ти, Саша, отиваш на „Ленински“, а Слава при Романова!
Изтичах до централната сграда при дежурния прокурор и буквално след три минути се върнах с готовата заповед в ръка. Грязнов ме чакаше, а Меркулов вече бе излязъл. Слава ми обясни, че много е бързал да отиде при жена си в болницата.
Отново зазвъня телефонът. Грязнов вдигна:
— Да-да, тъй вярно, другарю подполковник! Заповедта е у мен. Веднага тръгвам, Александра Ивановна, само ще откарам Турецки до моргата…
8.
Не, все пак тя е ужасно привлекателна жена! Би могла да стане холивудска звезда или в краен случай топмодел. А реже трупове! Направо да откачиш!
Наблюдавах точните и уверени движения на Рита. По реда на аутопсията тя даваше кратък коментар, както навремето професор Туманов в анатомичната зала на Втори медицински институт, където като студенти юристи провеждахме практическите занимания по съдебна медицина.
— … Този дефект на кожата, причинен от проникването на куршума в тялото, се нарича входно отверстие. Ето го точно под сърцето, виждаш ли, има кръгообразна форма, с по-разкъсани неравни краища…
Рита небрежно отпусна мъртвото тяло на масата, приповдигна главата и с рязко движение на скалпела го разряза от шията до чатала, при което върху колосаната й престилка плисна кръв. Откриха се органите в коремната кухина и червата. После сряза гръдния кош с малък трион, бръкна с ръка и измъкна отвътре куршума. Усетих как ми прилошава.
— Саша! Донесе ли другия куршум? — попита тя съвсем спокойно. — Преди да дойдеш, се обади Меркулов и каза, че е арестуван някакъв мъж с пистолет. Искам да сверя калибъра…
Извърнал очи, за да не гледам обезобразеното тяло, сложих в ръката й с окървавена ръкавица куршума, който ми беше дал Грязнов.
— Не… не е същият.
— Как да не е същият?
— Калибърът не е същият — уверено каза Рита, — този е 7.62, а тя е убита с деветмилиметров…
Рита прибра двата куршума в отделни целофанови пликчета и ми ги даде. Потреперих от отвращение — пликчетата бяха лепкави. Едва се сдържах да не изтичам до тоалетната да си измия ръцете.