Почервенелият от възбуда майор Красниковски едва сдържал радостта си. През последните два месеца в МУР се била натрупала доста пъстра информация за действията на някаква банда — от няколко апартамента били откраднати антикварни предмети… В клуба на нумизматите един от колекционерите постоянно сменял колите си — идвал ту с лада, ту с нива, ту с волта… Бил задържан мъж, който продавал икони на чужденците… И така нататък. На оперативките в отдела неведнъж била поставяна задачата да се изясни дали няма някаква връзка между тези толкова различни факти. И ето че сега извадили страхотен късмет!
10.
След като изчакахме половин час на опашката за водка, ние се понесохме по „Люсиновска“ в посока към Даниловския пазар. Прехвърчаха снежинки и Рита пусна чистачките.
— А по какъв повод е купонът?
— По никакъв. Просто така. Впрочем днес е Денят на артилериста. В известен смисъл и аз съм артилеристка. — „Е, не е кой знае каква връзката“, помислих си, тъй като знаех, че мъжът й командва артилерийска дивизия в Афганистан.
Сякаш отгатнала мислите ми, Рита допълни:
— Нали цяла година работих в Афганистан, та сега „Склифософски“ ми изглежда курорт в сравнение с оня кошмар. Всеки ден по десетки убити и ранени. И наши, и чужди…
И таз добра! На ти сега холивудска звезда! Неволно погледнах елегантните ръкавици на волана.
— Наистина за тоя кошмар плащат с валута. Така успях да си купя колата. Но всичко това остана в миналото…
„Нямам нищо против и мъжът ти да е останал в миналото!“ — мина ми през ум.
Сякаш пак отгатнала мислите ми, Рита подхвърли тихо, почти нечуто:
— С ролята на генералша също не можах да се справя — и рязко натисна газта.
На един остър завой колата поднесе и ние излязохме на огромна заснежена пустош, сред която се виждаше ниска, сякаш враснала в земята къщурка. Рита изключи двигателя. Несръчно се измъкнах през вратата с двете бутилки в ръце. Подхлъзвайки се с ботушките по мокрия сняг, Рита изтича до малкото прозорче и почука, сякаш даваше морзов сигнал — раз-два, раз-два-три. После ме хвана с двете ръце под ръка, заобиколихме къщурката и стигнахме пред вратата. Недалече от нея съгледах… огромен син форд, който дотолкова не се връзваше с тая пустош и прихлупената къщурка, че за мен животът започна да губи своята реалност.
Вратата, се отвори и сякаш изпод земята изникна дребничък мъж с брада и светли очи:
— Ритунчик, съкровище, сто години не съм те виждал! Заповядайте, Саша. Аз съм Георгий, владетелят на тоя дворец.
„Че кога е успяла Рита да му каже за мен?!“ — помислих си и сърцето ми трепна от някакво радостно предчувствие.
Междувременно домакинът внимателно взе от ръцете ми двете бутилки и като ги огледа с влюбен поглед, нежно целуна едната, после другата.
Когато влязохме в стаята, се чуха ликуващи викове по повод пристигането на нови запаси от алкохол, някой изпълни на пиано тържествен туш: „Свирете, фанфари, в чест на победата!“ Отначало не можех да различа нищо в гъстия тютюнев дим и полумрака. Георгий, или просто Жора, се опитваше да ми представи участниците в купона. Върху перваза на прозореца седеше красива дебелана с тъжно лице.
— Казвам се Альона — подхвърли тя с някакво отчаяние в гласа.
— Тя донесе пачата — издекламира някой с театрален баритон.
И тогава видях, че пред пианото седи не друг, а прочутият актьор от театър „Съвременник“ Валентин Никулин.
— Е, Валка го познаваш, разбира се — махна към него Жора. — А това е Сеня.
Пълният мъж с кръгли очила скочи от мястото си и изкозирува:
— Семьон Щейнбок, химик-разузнавач!
Всички много се изненадаха, сякаш за пръв път чуваха това.
— Ще поясня — продължи в същия дух Сеня. — Със специално правителствено разпореждане аз съм зачислен в групата на ПВО по откриване на бактериологично заразени места. В случай на бактериологично нападение от въздуха ме обличат в специална престилка и ме пращат напред. Аз пълзя и ако се върна жив — военните части може да тръгват. Ако не се върна, значи територията е заразена.