Това вече подсказваше, че работата е сериозна.
— Риточка, ще караш само по Ярославското шосе, никъде няма да отбиваш. Отиваме в Болшево, а там вече ще търсим адреса. Ето го — кооператив „Лястовичка“, на ъгъла на улица „Тургенев“ и 19-а просека. Люциан Германович Ромадин.
От хрумналата ми догадка чак сърцето ми подскочи. Извърнах се към Меркулов:
— Леся?
Той кимна многозначително и с няколко думи обясни как е стигнал до този Ромадин…
… Николай Петровия Куприянов се прибрал от моргата, обзет от дълбока скръб и отчаяние. И макар че бил загубил своята Валя много, много по-рано, сега той не можел да се примири с мисълта, че тя не е вече сред живите. Няколко часа седял в антрето на жилището си, тъпо загледан в една точка. Пред очите му все още била страшната гледка в моргата — неговата Валя, единствената му любов, лежи мъртва и обезобразена от скалпела на патологоанатома, тази млада, красива и толкова мила жена. Странно. Онзи млад следовател не го подложил на разпит. Макар че сигурно „на тях“ вече им е било известно, че полковникът от Генщаба Куприянов е бил зад граница — във Варшава, — когато е станало това страшно убийство. Всъщност следователят се поинтересувал за някаква приятелка на Валя със странното име… Лада?… Не, не… Леся? Да, именно Леся. Той отново се опитал да си спомни коя е тази Леся. Леся, Леся… Ами да, разбира се — не Леся, а Льося — Льосик! Така наричала Валечка първия си учител по музика — Люциан Германович Ромадин, който е вече пенсионер и отглежда цветя в Болшево. Куприянов се защурал от стая в стая — какво да прави? Защото „те“ не задават въпроси без причина. Навярно за „тях“ е много важно да издирят Льосик!
Той извадил хартийката с телефона, който му дал младият следовател — „Константин Дмитриевич Меркулов, 269-11-32“. Естествено, никой не вдигнал в съботната нощ. Тогава набрал справки — 09. Цял час набирал — давало му все заето. Накрая успял да се свърже. Отначало телефонистката категорично отказала да търси номера по име:
— Не правим справки без адреса, гражданино!
Куприянов дълго я умолявал да му даде телефоните на всички Меркулови К. Д. в Москва. Накрая тя се съгласила…
— И най-интересното е, че аз се оказах уникален — кой знае защо гордо завърши разказа си Меркулов, — един-единствен К. Д. Меркулов в цяла Москва! И така, Куприянов все пак успя да ме хване днес в единайсет и половина. Сутринта водих Лидочка в Останкино на тренировка — нали тренира фигурно пързаляне!
Ярославското шосе се превърна в разбит и разкалян междуградски път. Насрещните коли ни заливаха с потоци рядка кал, чистачките не можеха да се справят с определената им работа. Задното стъкло на ладата бе покрито с жълти пръски. Най-после Рита обяви:
— Болшево.
Едва забележимата стрелка на пътен знак посочваше, че трябва да завием надясно. Минахме през железопътния прелез и влязохме в селото.
— Сега трябва да разпитваме колкото се може по-малко — каза Меркулов.
В същия миг ни застигна с мотоциклет някакъв младеж, но когато свали каската, се оказа девойка с буйна медноруса коса. Тя бързо ориентира Рита накъде да кара и няколко минути по-късно, след като завихме надясно в края на улицата, вече пълзяхме нагоре по стръмен и тесен път. Той заобикаляше някаква гора, а после продължаваше почти успоредно на шосето, което оставаше доста по-долу, в низината. След широк завой пътят се отклони от шосето и ние се озовахме в някаква дива местност. Под полегатия склон от едната ни страна се простираха черни угари със зимна пшеница, на хоризонта се проточваше синкавосивата ивица на висока гъста гора. Пътят се стесни почти до габаритите на средно голям камион. Обърнах се към Меркулов:
— Даа, пеша не може да се дойде тук, сигурно от гарата има най-малко петнайсет километра.
Рита погледна километража:
— Тринайсет километра и шестстотин метра.
Минахме още един километър и стигнахме пред висока дървена арка с надпис „Вилностроителен кооператив Лястовичка“. Наоколо не се виждаше жив човек — повечето вили бяха летни. Буксувайки, продължихме по широка улица, осеяна от двете страни с камари строителен материал.
— И как ще я намерим сега тая улица „Тургенев“? — промърмори Меркулов.
Рита спря колата и отвори страничното стъкло:
— Движим се по нея!
Видях лек дим от комина на една двуетажна вила в дъното на улицата.
— Може би оная там е къщата, която търсим?