— Другарю подполковник! Другарю подполковник! Вижте! Май това е той! — възкликна старшината.
Откъм Москва наистина се зададе кавалкада. Отпред мощен мотоциклет „ИЖ“, следван от червен фолксваген, доста забележима кола за нашите места. Те профучаха така стремително, че никой не успя да види номерата им. Зад тях се носеше с не по-ниска скорост синя жигула.
Радиото запращя:
— Първи! Първи! Аз съм Втори! Застигам го! Тръгвайте!
Това беше промененият от говорителя глас на Грязнов.
Романова дрезгаво изкомандва:
— Бързо след него!
Старшината включи на скорост и даде газ. Кафявата милиционерска волга с форсиран двигател полетя напред…
… Пътят между Алпатиево и гара Фруктова беше прав и с лек наклон. Отляво по посока на движението се простираше до хоризонта равно поле. Отдясно се нижеше гъста гора. Именно на тази отсечка екипът на Грязнов почти настигна фолксвагена на Казаков. Още едно-единствено усилие, и „кралят на хиподрума“ щеше да им падне в ръцете! Те обаче не забелязаха веднага мотоциклестиста, който беше спрял на банкета и се преструваше, че човърка нещо в мотора.
Гаибов, шофьорът на жигулата, понамали скоростта и тутакси по колата изчаткаха куршуми. С крайчеца на окото Грязнов успя да забележи, че проклетият мотоциклетист стреля от коляно, и изруга. Посипаха се като грах парченца стъкло, Гаибов се кандилна и захлупи лице на коленете му.
— Слава! Газ! — подвикна от задната седалка старши лейтенант Нагорни и в следващия миг се свлече на пода.
Как е успял да сграбчи волана, да достигне с крак педала на газта и същевременно да сгуши глава зад приборното табло, Грязнов не можеше да си обясни. И по-късно, когато разказваше за това, все се чудеше откъде се е взело у него такова умение в тая екстремна ситуация.
— Шура, Шура — изкрещя той, — обстреляха ни!
Но радиостанцията мълчеше…
Изведнъж колата се поднесе, завъртя се няколко пъти около оста си и с угаснал двигател се спря на банкета, полегнала на една страна…
… Когато минаха през фаталното място, Романова не видя мотоциклетиста — той отдавна беше изчезнал. А и жигулата на Грязнов трудно можеше да се забележи в този проливен дъжд.
— Отбий надясно, Кузмич, онова там е нашият Слава! — подвика Шура.
Грязнов изтича насреща им и когато спряха и Романова спусна стъклото, яростно каза:
— Онова копеле мотоциклетистът рани Гаибов и Нагорни, а фолксвагенът избяга! Извикайте „Бърза помощ“ и ДАИ! По-скоро!
С всяка изминала секунда изчезваше надеждата да заловят „краля на хиподрума“. Още повече че първо трябваше да се справят с въоръжения мотоциклетист, който прикриваше бягството на Казаков и неговите помощници.
Пристигнаха една линейка и кола на „Пътна помощ“. Санитарите прибраха ранените оперативници и линейката веднага потегли към районната Луховицка болница. Проблемът с жигулата беше доста по-труден: двете десни гуми и радиаторът бяха надупчени от куршуми.
Грязнов трябваше да продължи с волгата на Романова, седна отзад при Красниковски и Потьохин. Потеглиха в мрачно мълчание.
Тъкмо отминаха гара Фруктова и стопанските сгради на совхоз „Грачево-Горки“, и се случи нова неприятност. В купето замириса на изгоряло масло.
— Ах, твойта мама мръсна! — избухна шофьорът. — Спукала се е тръбата на маслото!
Наложи се да спрат и да чакат помощ от местната милиция. Романова се извърна към своите подчинени на задната седалка и се опита да ги ободри:
— Ей, кво сте се оклюмали?
А когато погледна Грязнов, весело се разсмя: от косата по челото му се стичаше струйка вода и смешно капеше от връхчето на орловия нос — кап, кап, кап.
— Голям образ си, канарче! — възкликна тя и взе от ръцете му контешкото каскетче: на две места в кожата имаше дупки от куршуми. — И как така не са те закачили?
Слава се уплаши със закъснение и се хвана за тила. Шура се пресегна над облегалката и го придърпа към себе си.
— Е, поодраскало те е — тихо каза тя, като поразрови косата, после го целуна по щръкналия риж кичур на темето.