Майор Красниковски неотстъпно го следваше от разстояние. Той можеше отдавна и без шум да го арестува, но знаеше, че „обектът“ непременно ще отиде при свои приятели, иначе би било безсмислено да идва в Липецк. Щом като вече са се заели с тая работа, трябваше да разнищят цялата мрежа. Майорът беше за пръв път в града и затова внимателно следеше откъде минава, за да не загуби посоката. Фролов се движеше на кръгове, като всеки път се връщаше при мястото, където беше оставил фолксвагена. Той не забелязваше паркираната в другия край волга, от която го наблюдаваше капитан Потьохин, както и спрялата зад ъгъла кола с оперативници от липецката криминална милиция.
Започваше да се развиделява, по улиците се появяваха все повече хора. Най-после Фролов влезе във входа на едноетажна къща на улица „Комунистическа“ с пристроена до нея авторемонтна работилница. Красниковски помаха на Потьохин да бъдат в готовност и тръгна към къщата, обмисляйки как да действа, но едва успя да се скрие зад камарата кашони в двора на работилницата, защото след две минути Фролов излезе и с бързи крачки тръгна в противоположната на колата посока. След кратко колебание как да постъпи — наоколо бе пълно с хора, току-виж, бандитът открие стрелба — майорът нарами един кашон и забърза да му пресече пътя. Фролов бегло го погледна — нищо опасно, някакъв чудак рано-рано понесъл нанякъде телевизор. Когато се изравни с него, Красниковски хвърли кашона и опря пистолета си в гърба му.
— Горе ръцете!
Вече във волгата на връщане към Луховиц Фролов изведнъж каза със злоба:
— Само половин час още, и щях да съм далече от онзи лайнян град! Момчетата щяха да приберат „фрица“ и да го разглобят за резервни части…
25.
„Законът за съхранение на веществата в природата — мислеше си Волин — действа и в човешкото общество. Тук не прави изключение и нашето — съветското. В каквото един печели, друг губи. Така че в крайна сметка печалбата и загубата се уравновесяват.“
В двайсет и трета килия на изолатора в ГУВР спяха всички освен Волин. Едва сега, докато се въртеше върху твърдите дъски на горния нар и се взираше в черния прозорец с решетки, той си даваше сметка за трагикомичността на положението, в което бе изпаднал. Всъщност за това му бяха помогнали с квалифицираните си съвети неговите съкилийници, адвокатите Фишкин и Губкин, доста умни мъже, които бяха арестувани по голямото дело за корупция във Върховния съд на РСФСР. „Смешното“ беше, че е дребен мошеник и крадец, а вече трети ден кисне в тая воняща дупка на хляб и вода без право на друга храна. „Трагичното“ — че се опитват да му лепнат „мокро“ дело, а оня гадняр, Юрочка Леонов, който го въвлече в тая мръсна история, мина за случаен пътник в колата му и кретените от МУР го пуснаха да си отиде най-спокойно. Всъщност именно Юра е собственикът на всичко, намерено у него — „лимона“, шаловете с ламе и пистолета в колата, както и антиките, иконите и монетите, намерени при обиска в квартирата му и домовете на близките му. Направо побесняваше при мисълта, че тоя подлец спи сега в пухено легло с поредната пищна блондинка, а него тук го ядат дървениците. Тая несправедливост го изгаряше, гонеше съня му.
С вонята на вмирисани немити тела, на изпражнения, урина и фасове някак попривикна, почти не я усещаше. Но колкото и да се мъчеше, не можа да свикне с чудовищното хъркане на арестанта от долния нар. Би продал душата си на дявола само да не чува ужасните гърлени звуци, редувани със стенания, сякаш че го колят.
А най-лошото беше, че вчера даде лъжливи показания на дежурния прокурор. Каза на тоя юридически съветник, когато обикаляше килиите и питаше „има ли оплаквания“, че парите, пистолета и кърпите са му били подхвърлени от проклетите ченгета в момента, когато е отишъл със своя познат в „Берьозка“ да си избира костюм за Нова година. И че настоява за специално разследване и наказание на тия чиновнически плъхове за нарушаване на социалистическата законност… Вместо да разкаже каква е истината… Да обясни човешки, че всичко това не е негово, че е само случаен човек в тая история. Слуга, оръдие в ръцете на други. Но най-голямата му грешка беше със значката. Кой дявол го накара да заяви, че винаги я е носил на ревера и едва преди няколко дни я е загубил някъде. Всъщност историята със значката беше съвсем друга…
През юли, не, през август игра на конните състезания с големи суми. Тогава заложи всичко на Топаз и… загуби. За да си избие парите, взе заем от Казаков… И пак загуби. Помоли го за нов заем, май от десет хиляди; „брадата“, мошеникът му с мошеник, каза, че си имал принцип на никого да не вярва, дори на родната си майка, и поиска гаранция. А каква гаранция да му остави, като си нямаше нищо?! И тогава свали значката и извади партийния билет. До ден-днешен още не му ги е върнал, а колко пъти го моли и той все му отговаряше: „Когато ми се издължиш напълно, скапаняко, тогава ще си получиш боклуците!“ Ето какъв разбойник е Володя Казаков, „краля на хиподрума“. Заради тоя дълг тогава се наложи да открадне проклетите икони, та оня мошеник му смъкна пет хиляди за тая работа… Още пет проклети хилядарки му висят като камък на врата…